Срамът на дъщеря ми: Когато бедността разделя семейството

– Мамо, не можеш ли поне веднъж да помогнеш с нещо? – думите на Мария прорязаха тишината в малката ми кухня като нож. Стоеше пред мен, стиснала чантата си, а очите ѝ бяха пълни с упрек и… срам. Срам от мен, от това, че нямам възможност да ѝ дам онова, което родителите на съпруга ѝ могат.

Седях на стария стол до прозореца и стисках ръцете си в скута. Вече бях свикнала с усещането за празнота в портмонето си, но не и с тази празнота в сърцето. Откакто Мария се омъжи за Петър, всичко се промени. Родителите му – господин и госпожа Иванови – имаха магазин за строителни материали и живееха в просторен апартамент в центъра на Пловдив. Аз – вдовица от десет години, работеща като санитарка в болницата, живеех в панелка в Кючук Париж. Разликата между нас беше като пропаст.

– Знаеш, че ако можех… – започнах тихо, но тя ме прекъсна:
– Не искам оправдания! Просто… понякога ми е неудобно пред Петър и неговите родители. Те винаги помагат – дали ще е нова пералня, дали ще платят за екскурзията ни до Гърция… А ти? Ти дори не можеш да ни поканиш на вечеря като хората!

Тези думи ме удариха по-силно от всяка болест, която съм виждала в болницата. Спомних си как преди години Мария тичаше към мен след училище и ме прегръщаше силно, без да я е грижа дали имам пари или не. Сега беше различно. Сега парите определяха стойността ми като майка.

След този разговор не спах цяла нощ. Въртях се в леглото и мислех за всичко, което съм жертвала за Мария – как работех на две места, за да ѝ купя първия телефон; как се отказах от нови дрехи, за да може тя да ходи на уроци по английски. Но явно това вече не беше важно.

На следващия ден на работа колежката ми Даниела ме попита защо съм толкова замислена.
– Дани, кажи ми честно – започнах аз, – ти би ли се срамувала от майка си, ако не може да ти помогне финансово?
Тя ме погледна изненадано:
– Глупости! Майка ми цял живот е чистила офиси, но никога не съм се срамувала от нея. Защо питаш?

Разказах ѝ всичко. Даниела въздъхна тежко:
– Знаеш ли, хората забравят откъде са тръгнали. А младите… те искат всичко наготово. Но ти си дала на Мария най-важното – обич и подкрепа.

Думите ѝ ме стоплиха малко, но болката остана. Вечерта реших да се обадя на Мария. Гласът ѝ беше студен:
– Какво има?
– Исках само да ти кажа… – гласът ми трепереше, – че съжалявам, че не мога да ви помогна повече. Но винаги ще бъда до теб, ако имаш нужда от мен.
– Добре – отвърна тя кратко и затвори.

Седмици минаха така – кратки разговори по телефона, формални срещи по празници. Петър идваше по-често сам да вземе буркани със зимнина или домашни сладка. Мария все по-рядко се отбиваше. Един ден я видях случайно в магазина – беше с госпожа Иванова. Двете се смееха и избираха скъп парфюм. Когато ме видя, Мария се смути и побърза да ме подмине.

Вечерта плаках дълго. Спомних си думите на покойния ми съпруг: „Не парите правят човека богат, а сърцето му.“ Но явно за Мария това вече не беше вярно.

Минаха месеци. Един ден получих обаждане от Петър:
– Мамо Аделина, Мария е в болницата. Претърпя катастрофа с колата.
Сърцето ми спря за миг. Хукнах към болницата с треперещи ръце. Когато я видях в леглото – бледа и уплашена – всичко останало изгуби значение.

Седнах до нея и хванах ръката ѝ:
– Мамо е тук. Всичко ще бъде наред.
Мария заплака като дете:
– Извинявай… Извинявай за всичко! Само ти дойде веднага…
Прегърнах я силно и усетих как старата ни връзка се възражда под тежестта на страха и болката.

След този ден нещата започнаха бавно да се променят. Мария идваше по-често у дома, носеше внучката ми Елица и понякога дори сама приготвяше вечерята. Виждах как се опитва да навакса пропуснатото време.

Но белезите останаха – не само по тялото ѝ след катастрофата, а и в душата ми. Понякога още усещам срама ѝ като сянка между нас.

Чудя се: дали някога ще мога да ѝ простя напълно? Или майчината любов винаги ще бъде по-силна от всяка обида?

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли бедността да разруши връзката между майка и дъщеря?