Срамът на дъщеря ми – между любовта и парите

– Мамо, понякога ми е неудобно пред Петър и родителите му. Те винаги ни помагат, купуват ни скъпи неща, а ти… – Дъщеря ми Мария не ме поглеждаше в очите. Гласът ѝ беше тих, но думите ѝ се забиха в мен като нож.

Седяхме в малката ми кухня в Люлин. На масата – чаша чай и старият ми телефон. От прозореца се виждаше сивият блок отсреща. В този момент всичко ми се стори още по-сиво.

– Какво искаш да кажеш? – попитах я, макар че вече усещах накъде отиват нещата.

– Просто… Свекърва ми и свекър ми имат фирма, знаеш. Постоянно ни канят на почивки, купуват на малката скъпи играчки, а ти… ти ни даваш само чорапи за Коледа. Не че не ги ценя, просто… хората гледат.

Погледнах ръцете си – напукани от работа, с мазоли от чистене на стълбища. Спомних си как преди години шиех дрехи на съседи, за да изкарам някой лев. Как съм се лишавала от всичко, за да има тя нови обувки за първия учебен ден.

– Мария, знаеш ли колко пъти съм стояла гладна, за да имаш ти? – прошепнах. Гласът ми трепереше.

– Мамо, не го казвам с лошо! Просто… Светът е друг вече. Всички сравняват. Петър понякога се шегува, че майка му ще ни купи апартамент, а ти… – замълча. – Не искам да те обиждам.

В този момент сякаш всичко се срина върху мен. Спомних си как я държах за ръка, когато беше болна, как ѝ четях приказки вечер. Как плаках тайно, когато баща ѝ ни напусна и останахме сами. Колко пъти съм носила тежки торби от пазара, за да има какво да сготвя.

– Знаеш ли, Мария – казах тихо, – парите не са всичко. Аз нямам фирма, но имам сърце. Дала съм ти всичко, което съм могла.

Тя въздъхна и се загледа през прозореца.

– Знам, мамо. Просто… понякога ми е трудно. Чувствам се по-малко достойна пред тях.

– А аз? Аз достойна ли съм в твоите очи? – попитах я. Очите ми се напълниха със сълзи.

Тя замълча. В този момент телефонът ѝ иззвъня – Петър я чакаше долу с колата. Мария стана бързо, целуна ме по бузата и излезе почти без да каже довиждане.

Останах сама в кухнята. Сълзите ми потекоха по бузите. Чувствах се малка и ненужна. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Срамувам се.“

На следващия ден отидох на работа – чистя входове в квартала. Съседката леля Пенка ме спря:

– Как си, Цветанке? Изглеждаш умислена.

– Ами… дъщеря ми ме сравнява със свекърите си. Те имат пари, аз нямам…

Леля Пенка въздъхна:

– Ех, Цветанке… Децата забравят колко струва една майчина сълза. Аз също съм минала по този път.

Вечерта Мария ми звънна:

– Мамо, съжалявам за вчера. Просто… понякога се чувствам под напрежение. Петър не го прави нарочно, но усещам разликата между нашите семейства.

– Мария, не се притеснявай за мен – казах ѝ. – Аз ще си остана такава, каквато съм. Ако някой ден разберат колко струва една майчина обич, ще са богати завинаги.

След този разговор започнах да се питам: Къде сбърках? Защо децата ни мерят стойността ни с пари? Защо любовта и грижата вече не са достатъчни?

Седмица по-късно Мария дойде с малката Елиза. Донесох им домашна баница и компот от вишни – както обичаха като деца.

– Мамо, Елиза много хареса чорапките! – каза Мария с усмивка.

Погледнах внучката си – тя тичаше из стаята с шарените чорапи на краката си и се смееше щастливо.

В този момент разбрах: може би няма да имам никога фирма или скъпи подаръци за децата си. Но имам нещо по-ценно – спомените, топлината и любовта, които оставям след себе си.

Понякога нощем още плача тихо в леглото си. Но вече знам: не парите правят човека достоен родител.

Кажете ми, сбърках ли някъде? Достатъчна ли е любовта на една майка в днешния свят?