Срамът на масата: Когато любовта се сблъска с хладилника

— Пак ли само аз ще готвя? — промърморих си под носа, докато нарязвах доматите за салатата. Чувах как Димитър се смее на някакъв клип в хола, а хладилникът ми беше почти празен. Отново. Вече трети път тази седмица той идваше у дома ми след работа, сякаш апартаментът ми беше негова втора квартира.

— Миме, ще има ли нещо сладко след вечеря? — провикна се той, без да помръдне от дивана.

— Ако си донесъл, ще има — отвърнах с леко раздразнение.

Той само се засмя и продължи да си цъка на телефона. В този момент усетих как в мен се надига гняв и обида. Не беше въпросът само в храната. Беше въпросът в жеста, в това да се чувстваш ценен и уважаван. Живея сама от две години, след като родителите ми се преместиха в провинцията. Всичко — от сметките до хляба — минава през моите ръце и портфейл. А Димитър, макар и да работи, все още живее с родителите си и явно не разбира какво е да броиш стотинките преди всяко пазаруване.

Вечерта завърши с обичайното: аз мия чиниите, той гледа телевизия. На следващия ден споделих с приятелките си — Веси и Галя — докато пиехме кафе в малкото заведение до офиса.

— Миме, ти си луда! — изсмя се Веси. — Как ще го караш да носи храна? Мъжете са такива, свиквай!

— Ама чакай малко — намеси се Галя. — Не е ли нормално да си поделяте разходите? Иначе ще стане като при братовчедка ми — мъжът ѝ само яде и нищо не дава.

— Е, хайде сега! — Веси махна с ръка. — Ако го натиснеш за някакви салами и яйца, ще избяга при майка си!

Смехът им ме жегна. Почувствах се дребнава и алчна, сякаш искам нещо непозволено. Но после се прибрах вкъщи и видях празната кутия с яйца, последната филия хляб и си казах: „Докога ще се правя на домакиня за чужда сметка?“

Следващата седмица реших да поговоря с Димитър. Седяхме на масата, а аз въртях лъжицата в супата.

— Дими, мислиш ли… може би е добре понякога да носиш нещо за ядене? Или да си поделяме разходите за храната?

Той ме изгледа учудено:

— Ама ти сериозно ли? Аз мислех, че ти обичаш да готвиш! Иначе у нас майка ми все ме кара да ѝ помагам…

— Не е въпросът само в готвенето — прекъснах го аз. — Просто… всичко пада върху мен. А ти ядеш като за двама!

Той млъкна за миг, после се засмя:

— Ей, Миме, ти си голяма икономистка! Добре де, ще нося нещо другия път.

Но другият път дойде и той донесе… две банички от будката до метрото. Ядохме ги студени пред телевизора. После пак аз готвих вечерята.

Започнах да усещам как между нас се появява невидима стена. Всяко негово идване ме напрягаше. Приятелките ми продължаваха да се шегуват:

— Миме, ако го накараш да плаща за салатата, ще те смени с някоя по-лесна!

Но аз вече не можех да преглъщам обидата. Една вечер, когато Димитър отново дойде с празни ръце и изяде последното парче сирене, избухнах:

— Знаеш ли какво? Омръзна ми! Не съм ти столова! Ако ще живеем заедно някой ден, така ли ще бъде? Аз ще готвя и ще плащам всичко?

Той ме изгледа стреснато:

— Миме… ама ти наистина ли мислиш така? Аз… просто не съм свикнал да мисля за тия неща.

— Е, време е да свикнеш! — казах през сълзи.

Той стана и си тръгна без дума повече. Останах сама в тъмния апартамент. Телефонът ми вибрираше от съобщения на Веси: „Айде стига си драматизирала!“ Но аз не можех да спра да мисля: защо е толкова трудно да поискаш равнопоставеност? Защо жените още трябва да се чувстват виновни, когато искат партньорът им да участва в домакинството?

На следващия ден Димитър ми писа: „Извинявай, Миме. Ще се постарая повече.“ Но вече не бях сигурна дали искам само обещания.

Седя сама на кухненската маса и гледам празния хладилник. Чудя се: Наистина ли любовта трябва да минава през компромиси със себе си? Или просто трябва да спреш да готвиш за някой, който не цени труда ти?