Срамни роднини и разпадащото се семейство: Историята на една майка от Пловдив

— Как не ви е срам! — гласът на майка ми, Мария, проряза въздуха като нож. — Децата ви са невъзпитани, а ти, Нора, си станала същата като баща си — инатлива и неблагодарна!

Стоях в средата на хола, стиснала ръката на Виктория, която трепереше до мен. Делия беше притихнала в ъгъла, с големи уплашени очи. Мъжът ми, Явор, се опитваше да запази самообладание, но бузите му вече бяха пламнали от гняв.

— Мамо, моля те, не говори така пред децата — прошепнах аз, но тя само махна с ръка.

— Не ми казвай какво да правя в собствения си дом! — изкрещя тя. — Ако не ви харесва, вратата е там!

Това беше моментът, в който Виктория избухна в сълзи и се хвърли към мен.

— Мамо, искам да си тръгнем! Не искам повече да идваме тук! — проплака тя.

Явор ме погледна с онзи поглед, който означаваше: „Стига толкова.“

— Събирай багажа. Отиваме си. Повече няма да стъпим тук — каза той тихо, но категорично.

Докато събирахме нещата си, чувах как майка ми мърмори нещо за „разваленото поколение“ и „слабите родители“. Сърцето ми се късаше. Бях израснала в този апартамент в Пловдив, между тези стени бях научила първите си уроци за живота. А сега… сега трябваше да избера между майка си и собственото си семейство.

В колата цареше тишина. Делия заспа почти веднага, но Виктория гледаше през прозореца със стъклени очи.

— Мамо, защо баба е толкова лоша с нас? — попита тя тихо.

Не знаех какво да отговоря. Винаги съм искала децата ми да имат връзка с баба си, но всяка наша визита завършваше с обиди и напрежение. Майка ми никога не прие Явор за свой зет — „селянче от Родопите“, както го наричаше зад гърба му. А аз? Аз бях „предателката“, която избра любовта пред „правилния“ избор.

— Баба просто е много уморена и понякога казва неща, които не мисли — опитах се да обясня.

Явор ме погледна през огледалото за обратно виждане.

— Не я защитавай. Децата усещат всичко. Не заслужават това — каза той твърдо.

Вечерта вкъщи беше напрегната. Виктория не искаше да вечеря. Делия се разплака заради счупената си играчка, а Явор мълчеше и гледаше телевизора без звук.

Седнах до Виктория на леглото й.

— Мамо, ще ни обичаш ли винаги? — попита тя със страх в гласа.

— Разбира се, мило мое. Винаги ще ви обичам — прошепнах и я прегърнах силно.

На следващия ден телефонът ми звънна рано сутринта. Беше сестра ми Ива.

— Какво сте направили пак? Мама цяла нощ плака! — започна тя без поздрав.

— Ива, не мога повече. Не мога да водя децата там и да ги подлагам на това отношение — отвърнах аз уморено.

— Прекалено чувствителни сте! На нашето време никой не ни е галил по главата! — изсъска тя.

— Може би затова сме такива сега… — промълвих аз и затворих.

Дните минаваха тежко. Явор беше дистанциран. Децата бяха неспокойни. Аз се чувствах като между чука и наковалнята — разкъсвана между миналото и настоящето.

Една вечер Явор седна до мен на дивана.

— Нора, трябва да решиш кое е по-важно: твоето семейство или миналите ти страхове. Аз няма да позволя повече децата ни да страдат заради нечии комплекси.

Погледнах го. В очите му имаше болка, но и решителност.

— Знам… Просто ми е трудно да приема, че майка ми никога няма да ме разбере. Че винаги ще съм „лошата дъщеря“ — прошепнах аз.

— Ти си най-добрата майка за нашите деца. Това е важното — каза той и ме прегърна.

След седмица получих съобщение от майка ми: „Ако решиш да се държиш като човек, обади се.“

Изтрих го без да отговарям. За първи път почувствах облекчение вместо вина.

Виктория започна да се усмихва повече. Делия отново пееше песнички из къщи. Явор беше по-спокоен. А аз… аз започнах да вярвам, че мога да бъда щастлива без одобрението на майка си.

Понякога нощем се питам: „Правилно ли постъпих? Ще мога ли някога да простя на майка си? Или просто трябва да приема, че някои рани никога не зарастват?“