Срещата, която чаках 25 години: Историята на един син и една майка в малко софийско кафене

– Още едно кафе, Митко? – гласът ѝ беше топъл, но очите ѝ бяха уморени. Стоеше пред мен с престилка, леко измачкана от дългия ден, а ръцете ѝ трепереха леко, докато сипваше кафето в чашата ми. Беше петък вечер, кафенето на улица „Граф Игнатиев“ почти празно, а аз – за пореден път – се чудех дали днес ще намеря сили да ѝ кажа истината.

Всяка седмица идвах тук. Поръчвах едно и също – кафе без захар и парче ябълков пай. Гледах я как се движи между масите, как се усмихва на клиентите, как понякога се заглежда през прозореца, сякаш чака нещо или някого. Знаех всичко за нея – или поне така си мислех. Казваше се Мария. Беше на 46. Работеше тук от години. Но най-важното – тя беше майка ми.

Не съм я виждал от деня, в който ме остави в родилното отделение на „Майчин дом“. Бях само бебе. Осиновиха ме семейство от Пловдив – добри хора, които ми дадоха всичко, което можеха. Но винаги усещах празнина. Винаги се питах защо ме е оставила.

Преди година открих истината. След дълги разговори с осиновителите ми и търсене в архивите, намерих името ѝ. Намерих и това кафене. Първият път, когато я видях, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Не знаех какво да кажа, не знаех дали изобщо има право да я нарека „мамо“.

– Митко, добре ли си? – попита тя с притеснение.

– Да… просто… – опитах се да се усмихна. – Замислих се нещо.

– Много си затворен напоследък – каза тя и седна срещу мен, сякаш имаше нужда да си почине за миг. – Ако искаш да поговориш…

Погледнах я в очите. Толкова приличах на нея – същите тъмни коси, същият поглед. Колко ли пъти е мислила за мен? Колко ли нощи е плакала? Или може би никога не ме е търсила? Може би за нея съм просто минало, което не иска да си спомня.

– Мария… – започнах тихо, но думите заседнаха в гърлото ми.

– Да?

– Ако… ако имаше син… когото си оставила преди много години… какво би му казала?

Тя замръзна. Очите ѝ се разшириха, а ръцете ѝ започнаха да треперят още повече.

– Защо питаш?

– Просто… любопитство.

Тя въздъхна тежко и сведе глава.

– Бих му казала… че не минава ден без да мисля за него. Че го обичам, въпреки всичко. Че тогава нямах избор… Бях сама, бедна, на 21 години… Родителите ми ме изгониха от вкъщи. Не можех да му дам нищо…

Сълзите напълниха очите ѝ. Аз също едва се сдържах.

– А ако той стоеше пред теб сега? – прошепнах.

Тя ме погледна дълго. В този миг сякаш разбра всичко.

– Ти ли си? – гласът ѝ беше едва доловим.

Кимнах. Сълзите потекоха по бузите ми.

– Митко… моето момче…

Тя се хвърли към мен и ме прегърна силно. Миришеше на кафе и ванилия. Прегръдката ѝ беше топла и истинска – точно такава, каквато винаги съм си представял.

– Прости ми… Прости ми! – хлипаше тя в рамото ми.

– Вече ти простих… отдавна… Просто исках да те намеря.

Стояхме така дълго време – двама непознати, свързани от кръвта и болката на годините разделени.

След онази вечер животът ни се промени. Започнахме да се виждаме често – разказвахме си истории от миналото, опознавахме се наново. Тя ми показа снимки от младостта си, разказа ми за трудностите, през които е минала. Аз ѝ разказах за осиновителите си – за това колко са добри хора и как винаги са ме подкрепяли.

Но не всичко беше лесно. Семейството ѝ – новият ѝ мъж и дъщеря ѝ от втория брак – не приеха веднага появата ми. Имаше напрежение, недоверие, ревност от страна на сестра ми Ива. Понякога усещах, че съм натрапник в собствения си живот.

Една вечер седяхме с Мария на терасата на малкия ѝ апартамент в „Люлин“. Пиехме чай и гледахме светлините на града.

– Мислиш ли… че някога ще бъдем истинско семейство? – попитах я тихо.

Тя се усмихна тъжно.

– Семейството не е само кръвта, Митко. То е прошка, разбиране… любов. Ще ни трябва време. Но вярвам, че ще успеем.

Понякога се чудя дали щях да бъда по-щастлив, ако никога не я бях потърсил. Дали болката от миналото щеше да избледнее по-лесно? Но после си спомням прегръдката ѝ онази вечер в кафенето и знам – понякога най-трудните срещи са най-необходими.

А вие бихте ли простили? Бихте ли потърсили изгубения си родител след толкова години? Или бихте оставили миналото завинаги заключено?