Срещнах първата си любов след години – и светът ми се преобърна

– Мария? Ти ли си?

Гласът ме прониза като светкавица. Стоях в опашката за лични документи в районното, уморена след работа, с износения си шлифер и торба с покупки. Беше късен ноемврийски следобед, дъждът тропаше по прозорците, а аз се опитвах да не заспя права. Вдигнах глава и срещу мен стоеше Стефан – първата ми любов, човекът, когото не бях виждала от петнайсет години.

В първия миг не го познах. Косата му беше посивяла, очите – по-дълбоки, но усмивката… същата. Усмивката, която ме караше да забравя всичко друго, когато бяхме на по 18. Сърцето ми прескочи удар.

– Стефане… – едва прошепнах.

– Не мога да повярвам! Как си? – той се засмя тихо и ме прегърна неловко. Миришеше на дъжд и кафе.

– Добре съм… – излъгах. Истината беше, че не бях добре. От месеци усещах как животът ми се изплъзва между пръстите – работа, дом, грижи за децата, безкрайни сметки и вечни компромиси със себе си.

– Имаш ли време за едно кафе? – попита той, а аз се поколебах. В главата ми се завъртяха лицата на децата ми, на мъжа ми Петър, който щеше да се прибере уморен и гладен след работа.

– Само за малко… – казах накрая и тръгнахме към близкото кафене.

Седнахме до прозореца. Стефан разказваше за живота си – бил е в чужбина, върнал се преди година, разведен, няма деца. Аз мълчах повече. Не знаех какво да кажа. В един момент той хвана ръката ми през масата.

– Мария… помниш ли как мечтаехме да избягаме заедно? Да живеем край морето?

Погледнах го и усетих как нещо в мен се разпада. Помнех. Помнех всяка дума, всяка целувка, всяка надежда. Но животът беше друг – университет, работа, Петър, децата…

– Вече е късно за това – казах тихо.

– Никога не е късно – отвърна той и очите му блеснаха.

Вечерта се прибрах по-късно от обикновено. Петър стоеше в кухнята и режеше салата.

– Къде беше? – попита без да ме погледне.

– В районното имаше голяма опашка… – започнах, но той ме прекъсна:

– Видях те през прозореца на кафенето с някакъв мъж.

Замръзнах. Не знаех какво да кажа.

– Това беше Стефан… Първата ми любов… – признах накрая.

Петър остави ножа и ме погледна право в очите:

– Ако искаш да говориш с него пак, ако мислиш за него… изнеси се. Не мога да живея с жена, която гледа назад.

Тази нощ не спах. Гледах тавана и слушах дишането на децата в съседната стая. В главата ми се блъскаха спомени и страхове. Обичам ли още Петър? Или просто съм свикнала с него? Ами Стефан? Може ли една среща да събуди всичко онова, което съм заровила дълбоко в себе си?

На сутринта Петър беше мълчалив. Децата усещаха напрежението и се държаха по-тихо от обикновено. Отидох на работа като автомат. През целия ден мислех само за това: какво ще стане с нас? Какво ще стане с мен?

Стефан ми писа същия ден: „Мога да те чакам цял живот.“

Изтрих съобщението. После го написах отново. После пак го изтрих.

Вечерта седнах до Петър на дивана.

– Не знам какво чувствам – признах му през сълзи. – Не знам дали още мога да бъда щастлива с теб… или с когото и да било.

Той ме прегърна силно:

– И аз не знам. Но не искам да те губя.

Дните минаваха в напрежение. Стефан не спираше да пише. Петър беше все по-затворен. Децата усещаха всичко. Майка ми ми каза:

– Момиче, помисли за децата! Не разбивай семейството си заради една стара любов!

Но аз вече не бях сигурна кое е правилното. Всяка вечер гледах снимките ни от младостта и се питах: кога спрях да мечтая? Кога станах просто домакиня, която брои стотинките в магазина?

Една вечер Петър ме хвана за ръката:

– Мария, ако трябва да си тръгнеш – тръгвай. Но ако останеш, остани истински. Не наполовина.

Седяхме дълго в тъмното. После станах и излязох на балкона. Гледах светлините на града и си мислех: Може ли човек да започне отначало на 40? Или трябва да приеме съдбата си и да продължи напред със спомените?

А вие как бихте постъпили? Ще рискувате ли всичко заради една стара любов или ще останете верни на семейството си?