„Стани и ми направи кафе!“ – Как зет ми разруши семейния ни уикенд и защо не мога да простя на мъжа си

„Стани и ми направи кафе!“ – думите му още кънтят в ушите ми, въпреки че вече минаха дни. Беше шест и половина сутринта, а аз тъкмо се бях събудила от неспокойния си сън. Стоян, зет ми, стоеше на прага на спалнята ни, по пижама, с нахален поглед и без капка срам. „Хайде, Деси, знаеш, че аз не мога да си направя хубаво кафе като теб.“

Погледнах към Петър, мъжа ми, който се преструваше, че още спи. Стиснах зъби и станах. В кухнята ръцете ми трепереха. Стоян седна на масата, разкрачен, с телефон в ръка, и започна да си поръчва закуска: „И ако може, две филии с масло и сирене. Ама не от онова евтиното сирене, дето купихте миналата седмица.“

Така започна нашият „семеен уикенд“, който трябваше да бъде тихо бягство от градския стрес. Вместо това се превърна в двуседмичен кошмар. Стоян уж щеше да остане само за три дни, докато ремонтират банята му. Но всеки ден намираше нова причина да не си тръгва: „Майсторите пак закъсняха“, „Трябва да изсъхне лепилото“, „При вас е по-уютно“.

Петър беше безсилен. Виждах го – свит в себе си, избягващ конфликтите. Когато му казах: „Не издържам повече!“, той само въздъхна: „Все пак е брат ми… Какво да направя?“

Вечерите бяха най-лоши. Стоян се разполага на дивана с дистанционното и започва да сменя каналите, докато аз се опитвам да сложа децата да спят. „Деси, дай малко ракия!“, вика от хола. „И салата ако има…“ Не помага с нищо – нито с децата, нито с домакинството. Само претенции и шум.

Една вечер не издържах. След като сложих малкия Мартин да спи, отидох при Петър:
– Не мога повече! Това не е нормално! Той се държи като цар! Ти си мълчиш! Защо не му кажеш?
Петър ме погледна уморено:
– Деси, моля те… Знаеш какъв е Стоян. Ако му кажа нещо, ще стане скандал. Майка ми ще се разсърди…
– А аз? Аз не съм ли важна? – гласът ми трепереше.
Той замълча.

На следващия ден Стоян реши да покани приятели у дома – без да пита. Дойдоха трима негови колеги, донесоха бири и започнаха да пушат на балкона. Децата не можеха да заспят от шума. Аз стоях в кухнята и миех чинии със сълзи в очите.

Майка ми ми звънна:
– Десислава, как сте? Как върви уикендът?
– Не питай… – прошепнах.
– Говори с Петър! Не позволявай да те тъпчат!

Но как? Петър беше като парализиран от вина и страх от конфликти. А аз се чувствах невидима в собствения си дом.

Една сутрин Стоян пак ме събуди с поредната си нагла заявка:
– Деси, пералнята ви е по-добра от моята. Пусни ми едно пране.
Тогава избухнах:
– Стояне, не съм ти слугиня! Това е моят дом! Ако не ти харесва – върви си!
Той ме изгледа изненадано:
– Ей, много си нервна напоследък… Да не би Петър да те тормози?
Петър влезе в кухнята точно в този момент. Погледнах го с надежда, че ще ме подкрепи.
– Хайде стига сте се карали – каза той тихо. – Ще минат тези дни…

Но дните не минаваха. Стоян остана още седмица. Аз спрях да говоря с Петър. Вечерите прекарвах сама в детската стая при децата.

Когато най-накрая Стоян си тръгна, у дома остана тежка тишина. Петър се опита да ме прегърне:
– Моля те… Не се сърди…
Аз го отблъснах:
– Не мога да ти простя това. Ти избра брат си пред мен и децата.
Той замълча.

Сега стоя сама в кухнята и гледам празната чаша кафе. Чудя се: Кога позволих на някой друг да определя границите в моя дом? И дали някога ще мога отново да вярвам на Петър така, както преди?

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между семейството и самоуважението?