„Ще имам толкова деца, колкото искам“: Историята на едно разделено българско семейство

„Ще имам толкова деца, колкото искам! Не ти решаваш това, Георги!“ – думите на сестра ми Мария отекваха в главата ми, докато стоях на прага на малката ѝ кухня в панелката в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, навън ръмеше, а вътре въздухът беше наситен с миризма на пържени картофи и напрежение. Децата ѝ – три на брой, а четвъртото на път – тичаха из стаята, крещяха и се караха за някаква играчка. Майка ни седеше мълчалива в ъгъла, стиснала устни, а баща ни гледаше през прозореца, сякаш търсеше спасение в сивото небе.

„Мария, не можеш да продължаваш така! Как ще ги гледаш всичките? Ти едва свързваш двата края!“, опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как гневът ме задушава. „Това е моят живот!“, отвърна тя и очите ѝ проблеснаха. „Ти си инженер, имаш хубава работа, жена ти е учителка – лесно ти е да говориш! Но аз… аз искам голямо семейство. Искам шум, искам радост, искам да не съм сама.“

В този момент си спомних как като деца деляхме една стая в нашия стар апартамент в Пловдив. Тогава мечтаехме за големи семейства, за домове, пълни със смях. Но животът ни беше научил да бъдем предпазливи – инфлация, безработица, кредити… Аз избрах сигурността, тя – мечтата.

Седмици наред спорехме. Веднъж дори се скарахме пред децата ѝ. „Не искам да ги гледам как растат в мизерия!“, изкрещях аз. „По-добре бедни, но обичани, отколкото богати и самотни!“, отвърна тя. След този скандал не си говорихме месеци.

Майка ни страдаше най-много. „Георги, Мария… вие сте ми всичко. Не се карайте за глупости!“, молеше ни тя по телефона. Но аз не можех да преглътна гнева си. Виждах как Мария се измъчва – мъжът ѝ работеше по строежите в Германия и пращаше пари веднъж месечно. Тя беше сама с децата почти през цялото време. Понякога я намирах разплакана пред блока, докато малките спяха.

Една вечер получих обаждане от нея: „Георги… не мога повече. Уморена съм.“ Гласът ѝ беше тих, почти нечут. Отидох веднага. Намерих я седнала на пода в кухнята, с глава между ръцете. Децата спяха. „Извинявай… не трябваше да ти крещя“, прошепнах аз. Тя само кимна.

Започнах да ѝ помагам по-често – водех децата на училище, носех храна, оправях сметките. Но напрежението между нас остана. Веднъж я попитах: „Мария, защо не поискаш помощ от социалните? Или поне от църквата?“ Тя се разплака: „Срам ме е… хората ще говорят.“

Скоро разбрах, че баща ни е заложил златния си часовник, за да плати тока им. Майка ни започна да продава домашни сладка на пазара. Семейството ни се въртеше около нуждите на Мария и децата ѝ. Аз усещах как се отдалечавам от жена си и дъщеря си – те ми казваха: „Георги, не можеш да носиш целия свят на гърба си.“

Една неделя всички се събрахме у нас за именния ден на майка ми. Мария дойде с децата – най-малкото беше вече бебе. Когато седнахме на масата, баща ми каза: „Деца, животът е тежък за всички. Но ако не сме единни, ще се разпаднем.“ Мария избухна: „Ако не ви харесва как живея – кажете го! Омръзна ми да се чувствам виновна!“ Аз не издържах: „Не е въпросът дали ни харесва! Въпросът е дали можеш да осигуриш бъдеще на тези деца!“

Тогава майка ни се разплака: „Стига! Не искам повече скандали! Искам само да сме заедно!“ Всички замълчахме.

След този ден Мария почти не идваше у дома. Децата ѝ растяха пред очите ми – виждах ги по-рядко, но всеки път усещах вина и болка. Един ден най-голямото ѝ момче ме попита: „Чичо Гошо, защо мама плаче нощем?“ Не знаех какво да отговоря.

Минаха години. Мария вече има пет деца. Мъжът ѝ се върна от Германия и работи като шофьор на камион из страната. Живеят трудно, но са заедно. Аз още помагам с каквото мога, но отношенията ни никога не станаха същите.

Понякога се питам: имах ли право да се меся в живота ѝ? Или трябваше просто да я подкрепям безусловно? Кое е по-важно – сигурността или мечтите?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да замълчите или щяхте да се борите за това, което смятате за правилно?