Ще се промени ли нещо, ако имаме дете?

— Пак ли ще вечеряме само яйца и домати? — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях до кухненския плот, а Петър седеше на масата, вперен в телефона си.

— Нали знаеш, че като имаме дете, ще се стегна — каза той, без да ме погледне. — Ще започна да бачкам повече, ще търся по-добра работа. Просто сега… няма за какво.

Стиснах зъби. Чувах тази реплика вече месеци наред. В началото ми звучеше като обещание, после като извинение, а сега — като заплаха.

— А ако никога не се появи дете? — попитах тихо. — Ще си останем така? Със сметките, които едва покриваме, с мечтите, които все отлагаме?

Петър въздъхна и остави телефона. — Не ме разбираш. Мъжът трябва да има стимул. Аз… не знам, просто не го усещам. Всички мои приятели, като станаха бащи, се промениха. Започнаха да се борят, да искат повече. И аз ще бъда такъв.

— Ами ако не стане? Ако не можем да имаме дете? Или ако просто не е моментът? — гласът ми трепереше. — Тогава какво?

Той замълча. В стаята се настани тишина, тежка като олово. Чувах само тиктакането на часовника и далечния шум от улицата.

Вече две години живеехме заедно. Запознахме се на една сватба — аз бях шаферка, той — приятел на младоженеца. Всичко започна като на филм: танци, смях, дълги разходки по Витошка. След година се нанесохме в малкия апартамент на „Люлин“, който Петър беше наследил от баба си. Мебелите бяха стари, но ние бяхме млади и вярвахме, че любовта ще ни стигне.

Първите месеци бяха лесни. Аз работех като учителка в детска градина, а Петър — в сервиз за климатици. Парите не стигаха, но се справяхме. После дойде зимата, сметките скочиха, а работата на Петър намаля. Започнаха караниците. Първо за дреболии — кой ще измие чиниите, кой ще изхвърли боклука. После за по-сериозни неща — за пари, за бъдещето ни, за това дали изобщо сме един за друг.

— Не мога да поема цялата тежест — казах една вечер, когато пак броях стотинките за хляб. — Не е честно само аз да мисля как ще изкараме месеца.

— А ти защо не си намериш по-добра работа? — отвърна той. — Все едно само аз съм виновен.

— Аз поне се опитвам! — извиках. — Пращах CV-та, ходих на интервюта. Ти какво направи?

Той млъкна. После се обърна към стената и заспа, без да каже нищо.

Майка ми често ми повтаряше: „Не се омъжвай за човек, който чака нещо да се случи, за да се промени. Или го прави сега, или никога.“ Но аз не я послушах. Вярвах, че любовта ще го промени. Че ще пораснем заедно.

Преди месец сестра му, Мария, дойде на гости. Донесе подаръци за „бъдещото бебе“ — дрешки, чорапки, дори малко одеялце. Усмихнах се насила, а после плаках цяла нощ. Не защото не искам дете, а защото се страхувам. Страх ме е, че ще остана сама в тази битка. Че ще трябва да се боря не само за себе си, но и за още едно същество, докато Петър чака „стимула“.

Една вечер, докато миех чиниите, чух Петър да говори с баща си по телефона:

— Тате, няма смисъл да се напъвам сега. Като имаме дете, ще видиш, ще се стегна. Сега… за какво?

Баща му не каза нищо. После Петър дойде при мен и ме прегърна. — Всичко ще се оправи, ще видиш.

Но аз вече не вярвах. Започнах да се питам: ами ако никога не се оправи? Ако това е нашият живот — вечна борба за оцеляване, вечни обещания за „по-добро утре“?

Една сутрин, докато пиех кафе на балкона, видях съседката от горния етаж — леля Сийка. Тя отгледа сама трите си деца, след като мъжът ѝ ги напусна. Винаги изглеждаше уморена, но никога не се оплакваше. Поздравих я и тя ми се усмихна тъжно.

— Момиче, не чакай някой друг да ти оправи живота — каза тя. — Ако искаш нещо, вземи го сама. Иначе ще чакаш цял живот.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Върнах се вътре и погледнах Петър, който още спеше. Изведнъж ми се стори толкова далечен, толкова чужд.

Вечерта му казах всичко. За страховете си, за умората, за това, че не искам дете, докато не видя промяна. Той се ядоса, тръшна вратата и излезе. Върна се късно, миришещ на ракия.

— Ти не ме обичаш — каза. — Само ме критикуваш.

— Обичам те — прошепнах. — Но не мога да живея с обещания. Искам действия.

Сега седя сама в тъмната стая и се чудя: заслужава ли си да чакам? Ще се промени ли нещо, ако имаме дете? Или просто ще затънем още повече?

А вие как мислите? Може ли човек да се промени заради дете, или това е само илюзия?