Стига вече с нейните уикенди: Историята на една българска снаха

– Пак ли ще идва Елица? – гласът ми трепери, докато гледам Филип, който нервно си играе с ключовете.

– Моля те, Мария, не започвай пак. Тя е сама, знаеш колко ѝ е тежко след развода – отговаря той, без да ме поглежда в очите.

В този момент усещам как гневът ми се надига като вълна. Десет години. Десет години всяка събота и неделя нашият дом се превръща в хотел за зълвата ми. Всяка седмица едно и също – тя влиза с гръм и трясък, разказва колко е нещастна, разхвърля си дрехите навсякъде, изяжда половината хладилник и накрая си тръгва, оставяйки след себе си хаос и тишина, натежала от неизказани думи.

Първите години се опитвах да бъда разбираща. Казвах си: „Това е семейството на Филип, трябва да съм търпелива.“ Но с времето започнах да усещам как домът ми вече не е мой. Дори децата ни – малката Ива и по-големият Стефан – вече се крият в стаите си, когато леля им дойде. Не защото не я обичат, а защото усещат напрежението между мен и баща им.

Веднъж, докато миех чиниите след поредната вечеря с Елица, тя се приближи до мен:

– Мария, знаеш ли, много ти завиждам. Имаш хубав мъж, прекрасни деца, уютен дом… Аз какво имам? Самота и празни уикенди.

Погледнах я и за миг ми стана жал. Но после си спомних всички пъти, когато тя безцеремонно критикуваше готвенето ми пред Филип или когато се намесваше във възпитанието на децата ни.

– Елица, всеки има своите трудности – отвърнах тихо. – Но понякога човек трябва да даде пространство на другите.

Тя ме изгледа с онзи неразбиращ поглед и просто излезе от кухнята. А аз останах сама сред купчината съдове и още по-голяма купчина мисли.

С времето започнах да усещам как Филип се отдалечава от мен. Всяка наша разправия завършваше с едно и също:

– Това е сестра ми! Не мога да я оставя сама!

– А мен можеш ли да оставиш сама? – питах го аз през сълзи.

Той мълчеше. Понякога излизаше да пуши на балкона, друг път просто се затваряше в спалнята.

Един петък вечерта, когато разбрах, че Елица пак ще идва, не издържах. Събрах багажа на децата и ги заведох при майка ми в Люлин. Филип се прибра в празния апартамент и ми звънна:

– Къде сте?

– Там, където има спокойствие – казах му и затворих.

Майка ми ме гледаше със съчувствие:

– Марио, не може така цял живот да търпиш. Ти си жена, майка… Трябва да имаш думата в собствения си дом!

Седяхме до късно на масата. Майка ми разказваше за нейната зълва навремето – как са се карали за всяка дреболия. Но тогава времената били други. Сега хората били по-егоистични, казваше тя.

На следващия ден Филип дойде при нас. Беше уморен и изглеждаше по-стар от обикновено.

– Мария, моля те… Не искам да губя семейството си заради сестра ми. Но не мога и да я оставя сама. Какво да направя?

Погледнах го дълго. В този момент осъзнах колко много го обичам, но и колко съм се променила през годините. Вече не бях онази тиха жена, която преглъща всичко.

– Трябва да поставим граници, Филипе. Иначе ще загубим всичко.

Той кимна. За първи път видях разбиране в очите му.

Седнахме тримата – аз, Филип и Елица – една неделя следобед. Децата бяха при баба си. Казах ѝ всичко – без обвинения, без крясъци. Просто истината:

– Елица, обичаме те и винаги ще сме до теб. Но имаме нужда от време за нашето семейство. Моля те, разбери ни.

Тя плака. Аз също плаках. Филип стоеше между нас като мост над бурна река.

Оттогава нещата се промениха. Елица идва по-рядко, а когато е у нас, атмосферата е по-лека. Понякога вечеряме заедно в петък, но събота и неделя са само за нас четиримата.

Понякога се чудя – дали постъпих правилно? Дали не бях твърде строга? Или просто най-накрая защитих себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте търпели чуждото присъствие в собствения си дом?