Сватба на сляпо: Когато любовта онлайн се сблъска с българската реалност

— Мария, ти луда ли си? — гласът на майка ми трепереше от притеснение и гняв, докато стоеше на прага на стаята ми. — Ще се омъжиш за човек, когото никога не си виждала? Какво ще кажат хората?

Сълзите ми вече бяха потекли, но не можех да спра. Сърцето ми туптеше лудо, а ръцете ми трепереха над клавиатурата. Беше 2:17 през нощта, а аз пишех на Иван — момчето от Варна, с което се запознах преди шест месеца във Facebook група за книги. От първия ни разговор усещах, че между нас има нещо специално. Говорехме си всяка вечер — за мечти, страхове, детството ни, дори за това как мирише морето през юни.

— Мамо, обичам го! — изкрещях през сълзи. — Никой не ме е карал да се чувствам така. Той ме разбира. Той ме слуша!

Майка ми поклати глава и излезе от стаята. Знаех, че няма да ми прости лесно. Баща ми не говореше с мен от дни. Сестра ми ме гледаше като прокажена. А аз? Аз броях дните до сватбата.

Иван предложи да се оженим още преди да се видим на живо. „Защо да чакаме?“, написа ми една вечер. „Животът е кратък.“ Сърцето ми подскочи. Съгласих се.

Денят на сватбата дойде по-бързо, отколкото очаквах. Стоях пред огледалото в малката баня на родителите ми в Пловдив и се чудех дали съм полудяла. Роклята беше наета — нямаше пари за нова. Косата ми беше вързана на кок, а гримът — правен от приятелка.

— Готова ли си? — попита ме тихо баба ми, която беше единствената, която ме подкрепяше.

— Не знам — прошепнах. — Може би правя най-голямата грешка в живота си.

— Или най-голямото чудо — усмихна се тя и ме прегърна.

В църквата Иван ме чакаше отпред. Видях го за първи път — висок, с тъмни очи и нервна усмивка. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Погледите ни се срещнаха и за миг всичко друго изчезна.

— Здравей, Мария — каза той тихо, когато застанах до него.

— Здравей, Иване — отвърнах и усетих как ръцете ни се докосват несигурно.

Церемонията мина като в сън. Всички гости шушукаха, някои дори не скриваха неодобрението си. Майка ми плачеше тихо в ъгъла. Баща ми стоеше с кръстосани ръце и мрачен поглед.

След сватбата отидохме в малкия апартамент на Иван във Варна. Всичко беше ново и странно — миризмата на морски въздух, шумът от улицата, непознатите мебели. Иван беше мил, но и притеснен.

— Не знам какво да кажа — призна той първата вечер. — Чувствам се като герой в чужд филм.

— И аз — признах аз и двамата се засмяхме нервно.

Първите дни бяха изпълнени с надежда и ентусиазъм. Разхождахме се по плажа, готвехме заедно, гледахме стари български филми. Но скоро реалността започна да ни притиска.

Иван работеше по 12 часа на ден като сервитьор в ресторант край морето. Аз не можех да си намеря работа — никой не искаше „новата булка от Пловдив“, която няма опит и препоръки във Варна. Парите не стигаха дори за сметките.

— Защо не си намериш работа като чистачка? — предложи веднъж Иван уморено.

— Не съм учила четири години в университета, за да чистя тоалетни! — избухнах аз.

— Ама трябва да ядем! — извика той и тресна вратата.

Започнахме да се караме все по-често. Липсваше ми домът, семейството, приятелите. Чувствах се сама сред непознати хора и чужд град.

Една вечер получих съобщение от майка ми: „Върни се у дома, Мария. Всички правим грешки.“

Погледнах Иван, който спеше изтощен на дивана. Обичах ли го още? Или просто бях влюбена в идеята за любов?

На сутринта му казах:

— Иване… Мисля да си тръгна за известно време при нашите.

Той само кимна без думи. В очите му имаше болка и разочарование.

Върнах се в Пловдив с празни ръце и разбито сърце. Семейството ми ме прие с обич и разбиране, но усещах как всички ме гледат с онзи поглед: „Казвахме ти.“

Минаха месеци. С Иван си писахме рядко — разговорите ни станаха кратки и безлични. Любовта ни остана някъде между редовете на старите ни чатове.

Сега често се питам: дали щяхме да оцелеем като двойка, ако бяхме започнали по нормалния начин? Може ли истинската любов да издържи изпитанието на ежедневието или е само красива приказка зад екрана?

А вие как мислите? Дали любовта онлайн е истинска или просто бягство от самотата?