Сватба по принуда: Истината, която никой не искаше да чуе

„Трябва да се омъжиш, Мария! Времето ти минава!“, гласът на майка ми ехтеше из цялата кухня, докато бърках кафето си с треперещи ръце. Баща ми седеше мълчаливо на масата, с вдигнати вежди и поглед, който не търпеше възражения. „Иван е добро момче, работи в общината, има стабилна заплата. Какво повече ти трябва?“

В този момент исках да изкрещя, че не го обичам. Че не мога да си представя живота си с него. Но думите заседнаха в гърлото ми като горчиво хапче. В нашето малко градче в Северна България хората говорят. А за жена на 32 години, която още не е омъжена и няма дете, говорят най-много.

Съгласих се. Не защото исках, а защото се уморих да се боря. Сватбата беше шумна, с много роднини и още повече сълзи – моите, скрити зад воала. Иван беше мил, но между нас стоеше невидима стена. Той не подозираше истината – че сърцето ми е празно, че всяка вечер заспивам с усещането за загуба.

Минаха месеци. Майка ми започна да намеква за дете. „Време е да ни направиш баба и дядо!“, казваше тя с усмивка, която ме караше да се чувствам виновна. Всяка вечер Иван ме прегръщаше в леглото, а аз гледах тавана и се чудех дали някога ще почувствам нещо повече от студ.

След година забременях. Бременността ми беше трудна – повръщане, безсъние, страхове. Но когато държах малкия Георги за първи път, усетих нещо като надежда. Може би той ще запълни празнотата. Може би ще оправи всичко.

Но Иван започна да се променя. Връщаше се късно от работа, избягваше ме. Една вечер го чух да говори по телефона: „Не мога повече така, майка й ме задушава, тя самата е като сянка.“ Сърцето ми се сви. Знаех, че не съм лесна за обичане, но не очаквах такава откровеност.

Скоро след това Иван си тръгна. Остави ни – мен и Георги – сами в апартамента на родителите ми. Майка ми ме гледаше с укор: „Ето до какво води инатът ти! Ако беше по-мила…“ Баща ми мълчеше още по-тежко.

Започнах работа като касиерка в супермаркета на центъра. Всяка сутрин водех Георги на детска градина и се молех да не закъснея за смяна. Вечерите прекарвахме двамата – той рисуваше, аз готвех или просто седях до прозореца и гледах как светлините на града угасват една по една.

Понякога Иван идваше да види Георги. Стоеше неловко на прага, носеше играчки и шоколади. Детето го гледаше с любопитство, но не го наричаше „татко“. След всяко негово посещение плачех цяла нощ.

Семейството ми продължаваше да настоява: „Трябва да простиш на Иван! За детето е по-добре да сте заедно.“ Но аз знаех – няма връщане назад. Не можех да простя лъжата – нито неговата, нито своята.

Веднъж майка ми ме попита: „Защо не можеш просто да бъдеш щастлива? Всички други могат.“ Не й отговорих. Как да обясня болката от това да живееш чужд живот? Да гледаш как мечтите ти умират една по една?

Годините минаваха. Георги растеше – умен, чувствителен, с очи като моите. Понякога ме прегръщаше силно и казваше: „Мамо, ти си най-добрата.“ Тогава вярвах, че всичко има смисъл.

Но самотата не си тръгваше. Вечерите ставаха все по-дълги, а разговорите с родителите ми – все по-редки. Съседките шушукаха зад гърба ми: „Горката Мария…“

Една вечер седнах до Георги на леглото му и той ме попита: „Мамо, защо татко не живее с нас?“ Замълчах дълго. После казах: „Понякога хората правят грешки, Георги. Но ти никога не си бил грешка.“

Сега съм на 39. Работя много, грижа се за сина си и понякога се питам дали някога ще бъда истински щастлива. Дали ако бях избрала себе си вместо чуждите очаквания, животът ми щеше да е различен?

А вие какво бихте направили на мое място? Щяхте ли да изберете семейството или себе си?