Сватба с минало: Защо синът ми избра най-лошия възможен вариант

– Мамо, моля те, не започвай пак! – гласът на Петър трепереше, докато стискаше ръката на Мария. Стояхме пред входа на панелката в Люлин, където живееше нейното семейство. Въздухът беше натежал от напрежение, а аз усещах как сърцето ми бие в гърлото.

– Петре, не мога да не кажа това, което мисля. Ти си ми единственото дете. Не искам да те виждам нещастен! – прошепнах, опитвайки се да не повиша тон. Мария сведе поглед, а Петър въздъхна тежко.

Вратата се отвори с трясък. На прага стоеше бъдещият ми сват – Георги. Лицето му беше зачервено, а от устата му се носеше тежък мирис на ракия. Усмихна се широко, но очите му бяха замъглени.

– Добре дошли, бе хора! Айде, влизайте, че масата е сложена! – изрече той с дрезгав глас и се олюля леко.

Петър ме погледна умолително. Влязохме в малкия апартамент, където майката на Мария – Цветанка – се суетеше около масата. Тя изглеждаше уморена и посърнала, но се опита да ни посрещне с усмивка.

– Заповядайте, седнете! – каза тя тихо.

Георги вече наливаше ракия в чашите. Петър отказа учтиво, но Георги настоя:

– Айде, зет си ми вече! Как няма да пиеш с мен?

– Татко, остави ги! – намеси се Мария, но той махна с ръка.

– Мълчи ти! Мъжете ще си говорят!

Седнахме. Аз едва докоснах салатата. В главата ми кънтяха всички онези истории от телевизията – за деца, които растат без обич, за семейства, разбити от алкохол и бедност. Винаги съм вярвала, че човек трябва да помага на такива хора, но никога не съм си представяла, че синът ми ще стане част от подобно семейство.

Петър и Мария се държаха за ръце под масата. Виждах колко много се обичат. Но не можех да спра да мисля: защо избра точно нея? Защо трябва да се обвърже с момиче от толкова проблемно семейство?

Георги започна да разказва истории от младостта си – как бил най-добрият майстор в завода, как всички го уважавали. Но всяка негова дума беше пропита с горчивина и самосъжаление.

– Ама сега… кой ти гледа майсторлъка? Всичко е връзки! – изкрещя той и удари по масата.

Цветанка се сви още повече. Погледнах я и видях в очите ѝ безкрайна умора. Сякаш цял живот е носила тежестта на този мъж и на собствената си съдба.

След вечерята Петър ме дръпна настрани:

– Мамо, знам какво мислиш. Но аз обичам Мария. Тя не е като баща си. Тя е силна, борбена… Искам да бъда до нея.

– Ами ако той започне да ви тормози? Ако тя стане като майка си – тиха и пречупена? – попитах аз със сълзи в очите.

– Няма да позволя това да се случи! – каза Петър твърдо.

На връщане към вкъщи мълчахме дълго. В главата ми се въртяха хиляди мисли. Спомних си как като малка мечтаех синът ми да има щастливо семейство – без скандали, без алкохол, без болка. А сега той сам избираше този път.

На следващия ден на работа колежките ме питаха как е минала срещата.

– Не знам… – отвърнах аз. – Чувствам се сякаш губя сина си.

– Не го губиш – каза Катя. – Просто трябва да му имаш доверие. Може би любовта им ще промени всичко.

Но аз не можех да повярвам в това. Вечерта седнах сама в кухнята и гледах снимките на Петър като малък. Спомних си всички онези деца от домовете, които сме посещавали с колежките – колко много са искали някой да ги обича и приеме такива, каквито са.

Може би Мария заслужаваше шанс? Може би трябваше да спра да съдя семейството ѝ по баща ѝ?

Седмица по-късно Петър и Мария дойдоха у дома.

– Мамо, решихме да живеем отделно. Ще си намерим квартира. Не искаме да зависим от никого.

Погледнах ги и усетих как една част от мен се гордее със сина си. Друга част все още се страхуваше за бъдещето му.

– Само едно искам от вас – казах аз тихо. – Обичайте се и не повтаряйте грешките на родителите ни.

Мария ме прегърна за първи път.

Сега стоя сама в тъмната кухня и се питам: Кога трябва да спрем да съдим другите по техните родители? И дали любовта наистина може да промени съдбата?