Свекървата ми Кора: История за любов, страх и прошка

— Не си мисли, че ще ти е лесно с мен! — изсъска Кора, докато стоеше на прага на кухнята, с ръце скръстени пред гърдите и поглед, който можеше да разтопи олово. Беше първата ми вечер в дома на Виктория като неин годеник. Миризмата на печено пиле се смесваше с напрежението във въздуха. Виктория ме хвана за ръката под масата, но дланта ѝ беше ледена.

Винаги съм мислил, че майките на приятелките са просто част от пакета – малко по-любопитни, малко по-грижовни. Но Кора беше ураган. Още от първия ден усещах, че не ме харесва. Не беше нужно да казва нищо – начинът, по който ме гледаше, беше достатъчен. А Виктория… тя беше всичко, което някога съм искал – умна, красива, с чувство за хумор и огромно сърце. Но сякаш това сърце беше вързано за майка ѝ с невидима нишка.

— Мамо, стига! — опита се да я спре Виктория.
— Не, не стига! — Кора се обърна към мен. — Какво ще направиш за дъщеря ми? Имаш ли изобщо работа? Или ще живеете на мой гръб?

Почувствах как бузите ми пламват. Работех като учител по история в едно софийско училище – не най-престижната професия, но я обичах. Знаех, че Кора мечтае за зет адвокат или лекар. Аз бях просто „учителчето“.

— Имам работа, госпожо Кора — казах тихо. — И обичам Виктория повече от всичко.

Тя се изсмя сухо.
— Любовта не плаща сметките!

Тази вечер си тръгнахме рано. По пътя към вкъщи Виктория мълчеше. Знаех, че ѝ е тежко – тя винаги е била между чука и наковалнята, между мен и майка си.

Следващите месеци бяха като война на изтощение. Кора звънеше по десет пъти на ден. Пращаше съобщения: „Не забравяй да си вземеш лекарствата!“, „Не вярвай на всичко, което ти казва той!“, „Мисли за бъдещето си!“. Понякога Виктория плачеше нощем. Прегръщах я и се чудех дали някога ще бъдем свободни от тази сянка.

Една вечер се прибрах по-рано и ги чух да говорят в кухнята.
— Мамо, обичам го! Защо не можеш да го приемеш?
— Защото ще те съсипе! — гласът на Кора трепереше. — Ти не знаеш какво е да си сама с дете! Не знаеш какво е да гладуваш!

Тогава разбрах – страхът ѝ не беше към мен лично. Беше страх за дъщеря ѝ, страх от бедността, от самотата. Кора беше отраснала в малко село край Видин, баща ѝ ги беше напуснал рано. Тя сама бе отгледала Виктория след смъртта на съпруга си. Животът я беше научил да се бори със зъби и нокти.

Опитах се да говоря с нея.
— Госпожо Кора, разбирам ви. Но аз няма да изоставя Виктория. Ще работя каквото трябва, само тя да е щастлива.

Тя ме погледна дълго.
— Ще видим — каза само.

Сватбата ни беше малка – само най-близките приятели и роднини. Кора дойде облечена в черно. На снимките изглеждаше като на погребение. След церемонията отказа да седне до нас на масата.

Минаха години. Родихме син – Александър. Кора го обожаваше. Понякога идваше да го гледа и тогава виждах друга страна от нея – нежна, грижовна баба, която му разказваше приказки и му носеше домашни сладкиши.

Но между нас все още имаше стена.

Една зима Виктория се разболя тежко. Лежеше в болница с пневмония. Аз тичах между работа, дома и болницата. Александър беше при Кора.

Една вечер тя ме посрещна на прага си с чаша чай.
— Седни — каза тихо.
Седнахме в кухнята ѝ – същата кухня, където преди години ме беше посрещнала с ледено презрение.
— Благодаря ти — прошепна тя. — За всичко, което правиш за Виктория… и за Алекс.
Погледнах я изненадан.
— Вие сте ми семейство — казах просто.
Тя избърса сълза от окото си.
— Понякога страхът ни кара да правим ужасни неща… Аз просто не исках дъщеря ми да страда така, както аз страдах някога.

В този момент разбрах – понякога най-големите ни врагове са просто хора със счупени сърца.

Днес Кора е част от живота ни – все още понякога се караме за глупости, но вече има уважение помежду ни. Понякога си мисля: ако не бях издържал тогава, ако бях избягал… щях ли някога да разбера какво е истинска прошка?

А вие? Бихте ли простили на човек, който ви е наранил от страх? Или щяхте да си тръгнете?