Свекървата ми ме накара да се разведа с мъжа си – истината, която никой не иска да чуе

— Не можеш да ми го вземеш! — гласът ѝ проряза тишината като нож. Стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии, а свекърва ми — Мария — стоеше срещу мен, с очи, пълни с обвинение и нещо по-страшно: решимост.

Петнадесет години бях съпруга на Петър. Петнадесет години вярвах, че любовта ни е достатъчна, за да устои на всичко. Но никога не бях подготвена за това, което една майка може да направи, за да задържи сина си до себе си. Винаги съм знаела, че Мария е трудна жена — от онези свекърви, които не пропускат да отбележат, че супата ти е безсолна или че ризите не са изгладени както трябва. Но го приемах като част от живота. „Така е в България“, казваха приятелките ми. „Свекървата е закон.“

Но тази вечер беше различно. Тази вечер тя беше дошла с мисия.

— Петър е мой син! — повтори тя, сякаш аз не го знаех. — Ти никога няма да бъдеш достатъчно добра за него!

В този момент усетих как нещо се чупи вътре в мен. Не беше първият ни скандал, но този път думите ѝ бяха като куршуми. Погледнах я и за първи път се осмелих да ѝ отговоря:

— Петър е и мой съпруг. Имаме две деца. Не мислиш ли, че и аз имам право на щастие?

Тя се изсмя горчиво.

— Щастие? Твоето щастие е за сметка на моето! Откакто се оженихте, той все по-рядко идва при мен, все по-малко ме слуша! Ти си виновна!

В този момент влезе Петър. Видя ни — две жени, които се гледат като врагове над бойното поле на семейната кухня.

— Какво става тук? — попита той уморено.

— Питай жена си! — изсъска Мария и излезе с трясък.

Петър въздъхна тежко и седна на масата. Погледна ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не бях направила нищо лошо.

— Моля те, не започвай и ти… — прошепна той.

— Петре, не мога повече така. Тя ме мрази! — гласът ми трепереше.

— Това е майка ми… — каза той тихо. — Трябва да я разбереш.

— А ти мен ще разбереш ли някога?

Той замълча. В този момент разбрах, че съм сама.

Годините минаваха, а Мария ставаше все по-властна. Намесваше се във всичко — от това как възпитаваме децата до това как харчим парите си. Когато купихме нова кола, тя каза: „Защо не попитахте мен? Аз знам по-добре!“ Когато синът ни Георги тръгна на училище и избрахме английски вместо немски, тя нарече това „глупост“ и „предателство към рода“.

Петър все по-често избираше да замълчи или да избяга при майка си. Вечерите ни се превърнаха в мълчание пред телевизора. Децата усещаха напрежението и започнаха да питат: „Мамо, защо баба винаги е сърдита? Защо татко не говори?“

Една вечер, след поредния скандал, седнах на леглото и заплаках безутешно. Дъщеря ми Виктория дойде при мен и ме прегърна.

— Мамо, ти ще се разведеш ли с тати?

Сърцето ми се сви. Не исках това за децата си. Не исках това за себе си. Но вече не можех да дишам в тази къща.

Опитах всичко — разговори с Петър, семейни вечери без Мария, дори ходихме на консултации при психолог. Но всяка промяна беше временно затишие пред бурята. Мария винаги намираше начин да ни раздели — с думи, с интриги, с болести (истински или измислени), които изискваха Петър да бъде до нея.

Една сутрин получих обаждане от училището: Георги се сбил с друго дете. Отидох веднага и го намерих разплакан в кабинета на директора.

— Мамо, казаха ми, че нашето семейство е странно… Че татко обича баба повече от теб…

Тогава разбрах: не само аз страдах. Децата ми страдаха също.

Вечерта казах на Петър:

— Не мога повече така. Или ще поставиш граница между нас и майка ти, или ще се разделим.

Той ме погледна дълго и тъжно.

— Не мога да избера между вас двете…

— Но ти вече избра — прошепнах аз.

След седмица подадох молба за развод.

Мария ликуваше тихо. Петър се изнесе при нея още същата вечер. Децата останаха при мен.

Минаха месеци. Болката беше остра, но постепенно започнах да дишам отново. Започнах работа в малък офис в центъра на София. Децата свикнаха с новия живот. Виктория започна да рисува картини за „нашето ново семейство“ — само трима души, но усмихнати.

Понякога срещам Петър на улицата. Изглежда уморен и по-стар от преди. Мария върви до него като генерал след победа.

Питам се: заслужаваше ли си всичко това? Колко жени още ще жертват себе си заради чуждите очаквания? А вие бихте ли простили такава намеса във вашия живот?