Свежо или нищо: Историята на Мария и Йосиф

— Мария, пак ли си купила домати от пазара? Колко пъти да ти казвам, че не са достатъчно свежи! — гласът на Йосиф проряза тишината в малката ни кухня в „Люлин“. Стоях с ножа в ръка, а сърцето ми туптеше като лудо. Бях се прибрала уморена от работа, но въпреки това се бях постарала да направя любимата му шопска салата.

— Йосифе, това са най-добрите домати, които намерих. Не мога всеки ден да обикалям цяла София заради салата! — отвърнах с треперещ глас, опитвайки се да не избухна.

Той само поклати глава и седна тежко на стола. Въздухът между нас стана лепкав, натежал от неизказани думи и стари обиди. От години живеехме заедно, но сякаш всеки ден ставахме все по-далечни. Йосиф беше човек на принципите – всичко трябваше да е най-доброто, най-свежото, най-правилното. А аз… аз просто исках малко спокойствие след дългия работен ден в офиса.

— Не разбираш ли, Мария? Всичко започва от храната. Ако не можеш да се погрижиш за това, как ще се справим с по-големите неща? — думите му ме удариха като шамар.

— А ти не разбираш ли, че не всичко е идеално? — изкрещях, без да се усетя. — Понякога трябва просто да приемеш нещата такива, каквито са!

Той млъкна. За миг си помислих, че ще се извини. Вместо това стана и излезе от кухнята, оставяйки ме сама сред разхвърляните зеленчуци и разбитите ми надежди.

Седнах на масата и се загледах в ръцете си. Бяха напукани от миене на чинии и белене на картофи. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме над евтината баница от кварталната фурна, как мечтаехме за малък апартамент с изглед към Витоша. Тогава не беше важно дали доматите са био или не. Важна беше топлината между нас.

Вечерята остана недокосната. Йосиф се затвори в хола и пусна телевизора на силно. Аз стоях в кухнята и се чудех кога точно започнахме да губим връзката помежду си. Дали беше след като смених работа и започнах да се прибирам по-късно? Или след като той започна да работи от вкъщи и стана още по-взискателен към всичко?

На следващата сутрин напрежението още висеше във въздуха. Йосиф мълчеше, а аз се преструвах, че не забелязвам студенината му. На работа не можех да се съсредоточа – мислите ми все се връщаха към снощния скандал.

Вечерта реших да поговоря с него открито.

— Йосифе, така не можем повече — казах тихо, когато седнахме на масата. — Не съм перфектна. Не мога всеки ден да ти угаждам за всичко. Искам да сме щастливи, а не постоянно да се караме за глупости.

Той ме погледна дълго, сякаш търсеше нещо в очите ми.

— Може би си права — каза най-накрая. — Но аз съм такъв… Не мога да приема посредственото.

— А можеш ли да приемеш мен такава, каквато съм? — попитах го с надежда.

Той замълча. Тишината беше по-тежка от всяка караница.

Дните минаваха в напрегнато примирие. Опитвах се да намирам най-свежите продукти, но винаги имаше нещо, което не беше достатъчно добро за него – краставиците били горчиви, сиренето – прекалено солено. Започнах да се чувствам като провалена домакиня и още по-лошо – като провалена жена.

Една вечер майка ми ми се обади.

— Миме, добре ли си? Чувам ти гласа уморен…

— Добре съм, мамо — излъгах по навик.

— Знам те аз… Ако има нещо, говори с мен. Не си сама.

След този разговор избухнах в сълзи. Защо трябваше всичко да е толкова трудно? Защо любовта ни се беше превърнала в битка за свежестта на доматите?

Реших да прекарам уикенда при родителите си в Пловдив. Там всичко беше по-просто – мама готвеше с каквото има, а татко винаги казваше: „Най-важното е да сме заедно.“ Усетих колко много ми липсва тази топлина.

Когато се върнах в София, Йосиф ме посрещна с обичайното мълчание. Седнахме един срещу друг на масата.

— Мария… — започна той колебливо. — Мислих много през тези дни… Може би съм прекалено взискателен. Но не знам как да бъда друг.

— А аз не знам дали мога повече така — отвърнах тихо.

Погледнах го право в очите. За първи път от много време насам видях уязвимост в погледа му.

— Може би трябва да си дадем време — прошепна той.

Съгласих се. Сърцето ми беше разбито, но усещах и облекчение. Понякога любовта не е достатъчна, ако няма разбиране и компромис.

Сега стоя сама в нашата кухня и гледам през прозореца към светлините на София. Чудя се: Кога дребните неща започват да разрушават големите чувства? И струва ли си да жертваш себе си заради нечии чужди стандарти?