Сянката на близнаците: Историята на едно пренебрегнато дете

– Пак ли забрави да ми купиш нови обувки? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках, докато гледах майка ми как разопакова поредния подарък за близнаците.

Тя дори не ме погледна. – Мариела, не започвай пак. Знаеш, че сега всичко е за тях. Те растат бързо, имат нужда от повече неща.

Стиснах зъби. Бях на шестнайсет, а братята ми – Петър и Павел – бяха на десет. Откакто се появиха, домът ни се превърна в тяхна крепост. Майка ми и баща ми се въртяха около тях като планети около слънце. Аз бях просто сянка в ъгъла, която никой не забелязваше.

Вечерята беше като всяка друга – шумна, с много смях и разкази за училищните подвизи на близнаците. Аз мълчах, бутах картофите си и се чудех дали някой ще забележи, ако изчезна. Никой не забеляза.

След вечеря майка ми ме повика в кухнята. – Мариела, защо си толкова намусена напоследък? Не можеш ли да се радваш за братята си?

– Радвам се, че са щастливи – отвърнах тихо. – Но понякога имам чувството, че за мен няма място тук.

Тя въздъхна тежко. – Не говори глупости. Всички ви обичаме еднакво.

– Не е вярно! – избухнах. – Кога за последно ме попита как съм? Кога последно направи нещо само за мен?

Майка ми се ядоса. – Егоистка си! Винаги мислиш само за себе си! Братята ти са по-малки, имат нужда от повече грижи.

Тогава се случи нещо, което никога няма да забравя. Баба ми, която беше чула част от разговора, влезе и каза: – Мариела, майка ти е права. Трябва да си по-смирена. Не е хубаво да завиждаш на братята си.

Почувствах как кръвта ми кипва. Излязох от кухнята и треснах вратата зад себе си. В стаята си плаках дълго, а после написах в дневника си: „Защо никой не ме разбира? Защо трябва винаги да съм силната?“

На следващия ден в училище приятелката ми Ива ме попита защо съм тъжна. Разказах ѝ всичко. Тя поклати глава: – Знам какво е. И при нас брат ми е любимецът. Но ти трябва да говориш с майка си, иначе ще се задушиш от това мълчание.

Вечерта реших да опитам пак. Намерих майка ми сама в хола.

– Мамо, моля те, изслушай ме. Не искам да се караме. Просто… чувствам се невидима. Имам нужда от теб.

Тя ме погледна уморено. – Мариела, не мога да бъда навсякъде едновременно. Ти вече си голяма, трябва да разбираш.

– Но аз още съм ти дете! – извиках през сълзи.

Този път тя не каза нищо. Просто стана и излезе от стаята.

След няколко дни разбрах, че е разказала на всички роднини за „егоизма“ ми. На следващата семейна сбирка леля ми ме погледна строго: – Мариела, трябва да си благодарна за семейството си! Не всеки има такива братя!

Чичо ми добави: – Майка ти толкова се раздава за вас… А ти само я натоварваш.

Погледнах ги с празен поглед и осъзнах, че никой не иска да чуе моята истина. Всички бяха на страната на майка ми и близнаците. Аз бях черната овца.

С времето започнах да се затварям все повече в себе си. Започнах да пиша стихове и разкази – единственият начин да изразя болката си. В училище учителката по литература забеляза таланта ми и ме насърчи да участвам в конкурс.

Когато спечелих първа награда, майка ми каза само: – Браво, но не забравяй да помогнеш на братята си с домашните.

Сякаш успехът ми нямаше значение.

Една вечер баща ми седна до мен и прошепна: – Знам, че ти е трудно. Но понякога трябва просто да приемеш нещата такива, каквито са.

Погледнах го с насълзени очи: – А ако не мога? Ако винаги боли?

Той въздъхна: – Ще пораснеш и ще разбереш.

Но аз не исках просто да порасна и да приема болката като част от живота си.

Сега съм на двадесет и две и живея сама в София. Работя като журналистка и пиша за семейни отношения. Понякога майка ми ми звъни и говорим за близнаците – как са пораснали, какви успехи имат. За мен рядко пита.

Понякога се чудя дали някога ще спре да ме боли това пренебрежение. Дали някой ден ще мога да простя на майка си? Или ще остана завинаги момичето в сянката на близнаците?

Кажете ми честно: има ли смисъл човек цял живот да търси любовта на родителите си? Или трябва просто да приеме, че някои рани никога не зарастват?