Сянката на миналото: Историята на Мария, Красимир и Олга
– Не мога повече, Красимир! – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на вратата така силно, че кокалчетата ми побеляха. В този момент всичко в мен крещеше да избягам, да се скрия някъде, където болката няма да ме намери. Но той стоеше пред мен, с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна, а сега само ме нараняваше.
– Мария, моля те… – прошепна той, но думите му увиснаха във въздуха като тежък облак. – Не си тръгвай. Моля те.
Погледнах го за последно. В очите му имаше страх и вина. Знаех, че ме обича по свой начин, но вече не вярвах, че това е достатъчно. Не след всичко, което се случи.
Върнах се назад във времето – преди две години, когато животът ми беше подреден като стар български килим: шарен, но сигурен. Бях омъжена за Петър – човек тих и добър, но сянката на миналото ни винаги стоеше между нас. Той беше първата ми любов, бащата на дъщеря ни Олга. Но след смъртта му всичко се промени. Останах сама с малко дете и куп страхове.
Когато срещнах Красимир, не търсех любов. Той беше новият учител по математика в училището на Олга. Висок, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи ледовете в сърцето ми. Започнахме да си говорим след родителска среща. Първо за децата, после за живота. Неусетно започнах да го чакам пред училището, а вечерите ни се изпълниха с дълги разговори по телефона.
– Мамо, харесваш ли господин Иванов? – попита ме Олга една вечер, докато си миеше зъбите.
– Той е добър човек – отвърнах уклончиво и се усмихнах. Не исках да я обърквам. Тя беше още малка и все още страдаше по баща си.
С Красимир започнахме връзка тихо и предпазливо. Първите месеци бяхме щастливи – разходки в Борисовата градина, кино в събота вечер, домашни вечери с вино и смях. Олга го прие трудно. Често се затваряше в стаята си и плачеше нощем. Чувах я, но не знаех как да й помогна.
Една вечер я намерих седнала на пода до леглото си.
– Защо татко не може да се върне? – попита тя през сълзи.
Сърцето ми се разкъса на две. Прегърнах я силно и й обещах, че винаги ще бъда до нея.
Но сянката на миналото не ни оставяше на мира. Майката на Петър – баба Стефка – често идваше у дома и ме гледаше с укор.
– Не е минала година откакто го няма, а ти вече си намерила друг – изсъска тя една сутрин, докато правехме закуска.
– Стефке, моля те… – опитах се да обясня, но тя само поклати глава и излезе от кухнята.
Чувствах се виновна. Вината беше като тежък камък в гърдите ми. Не можех да дишам спокойно нито ден.
Красимир усещаше напрежението.
– Мария, ако не си готова… – започна една вечер той.
– Не знам дали някога ще бъда – прекъснах го аз. – Просто… всичко е толкова трудно.
В този момент телефонът ми извибрира. СМС от непознат номер: „Знам какво правиш. Ще съжаляваш.“
Паниката ме заля като студен душ. Кой можеше да ми пише такива неща? Започнах да се оглеждам параноично по улиците, да проверявам заключена ли е вратата всяка вечер по три пъти.
Дните минаваха в напрежение и страх. Олга ставаше все по-затворена. Красимир започна да идва все по-рядко. Един ден го засякох пред училището с непозната жена – млада, руса, усмихната. Говореха си оживено и тя го хвана за ръката.
Вечерта го попитах:
– Коя беше тази жена?
Той замълча за миг.
– Това е бившата ми съпруга – каза тихо. – Иска да се върнем един към друг заради децата.
Усетих как подът под краката ми се разклаща. Всичко, което бях градяла с толкова усилия, се рушеше пред очите ми.
– А ти какво искаш? – попитах го през сълзи.
– Искам теб… но не знам дали мога да те защитя от всичко това – призна той.
В този момент разбрах колко сме уязвими всички ние – аз, Олга, Красимир. Миналото ни държеше здраво в хватката си и не ни позволяваше да бъдем щастливи.
Последваха седмици на мълчание и отчуждение. Олга отказваше да говори с мен. Красимир почти не се обаждаше. Баба Стефка спря да идва у дома.
Една вечер седнах сама на терасата с чаша чай и гледах светлините на София под мен. Вятърът носеше мириса на липи и спомени за по-щастливи времена.
Запитах се: заслужавам ли щастието? Мога ли да обичам отново без да нараня себе си или другите? Или миналото винаги ще бъде сянка над живота ми?
А вие как бихте постъпили? Може ли човек да започне начисто или винаги ще носи белезите на миналото?