Сянката на новата снаха: Разпадът на една българска фамилия

– Бабо, не съм виждал тези пари – гласът на малкия Георги трепереше, а очите му се впиваха в пода. Сърцето ми се сви. Бях му дала 200 лева за рождения ден, но ги бях предала на сина си, Петър, да му ги даде лично. Сега, седмица по-късно, Георги не знаеше нищо за тях.

В този момент усетих как нещо тежко и невидимо се е настанило в нашия дом. Откакто Петър се ожени за Мария, всичко се промени. Тя беше тиха, винаги усмихната, но в очите ѝ имаше нещо студено. Първоначално си мислех, че просто се адаптира към новото семейство. Но с времето започнах да усещам как синът ми се отдалечава от мен и от първото си дете.

– Мамо, не се меси – каза ми Петър една вечер, когато го попитах за парите. – Мария знае най-добре какво е нужно на Георги.

– Но това са пари за рождения му ден! – настоях аз. – Исках да го зарадвам.

– Не разбираш – прекъсна ме той рязко. – В нашето семейство вече има нови правила.

Тези думи ме пронизаха като нож. Какви нови правила? Кога семейството ни стана чуждо за мен?

Започнах да наблюдавам внимателно. Мария не позволяваше на Георги да идва често при мен. Винаги имаше извинения: „Има домашни“, „Уморен е“, „Ще ходим на гости на нейните родители“. Петър все по-рядко ми звънеше. Когато го правеше, разговорите бяха кратки и напрегнати.

Една неделя реших да отида неочаквано у тях. Мария отвори вратата с престорена усмивка:

– О, здравейте! Не очаквахме гости.

– Дойдох да видя Георги – казах твърдо.

– Той учи – отвърна тя и почти затвори вратата пред лицето ми.

Почувствах се унизена и излишна. Върнах се у дома със сълзи в очите. Спомних си времето, когато Петър беше малък – как тичаше към мен след училище, как споделяше всичко. Сега беше друг човек – студен, дистанциран, сякаш някой беше изтрил спомените му за нашето семейство.

Дни наред не можех да спя. В главата ми се въртяха въпроси: Къде сбърках? Защо позволих на Мария да вземе такъв контрол? Дали Петър е щастлив? А Георги?

Една вечер получих обаждане от бившата жена на Петър – Елена. Беше разстроена:

– Не мога да позная сина ти. Не идва да вижда Георги, не плаща издръжката навреме… Мария го е променилa напълно.

Седнах на стола и заплаках безутешно. Чувствах се безсилна. Семейството ми се разпадаше пред очите ми, а аз не можех да направя нищо.

На следващия ден реших да говоря открито с Петър. Отидох у тях и настоях да поговорим насаме.

– Мамо, защо правиш всичко толкова сложно? – попита той раздразнено.

– Защото те обичам! Защото виждам как се променяш! Защото Георги страда! – извиках аз през сълзи.

Мария влезе в стаята и ме погледна хладно:

– Може би е време да приемете, че Петър има нов живот. Вие сте част от миналото му.

Тези думи ме сразиха. Как може една жена да изтрие цял живот за няколко години? Как може синът ми да позволи това?

В следващите седмици опитах всичко – писах писма на Петър, опитвах се да говоря с Мария, дори потърсих помощ от общи приятели. Никой не можа да промени ситуацията. Петър беше като омагьосан – слушаше само Мария.

Георги започна да ми пише тайно съобщения:

– Бабо, липсваш ми… Може ли да дойда при теб?

Срещахме се скришом в парка. Прегръщах го силно и усещах колко е объркан и тъжен.

– Татко вече не е същият – прошепна веднъж той. – Мария не ме харесва.

Сълзите ми потекоха по бузите. Какво можех да направя? Да се боря ли или да се откажа?

Сега седя сама в тъмната стая и си задавам въпроси: Кога едно семейство спира да бъде семейство? Кога любовта се превръща в студенина? И има ли надежда някога синът ми да си спомни коя съм аз?

Може би някой от вас ще ми даде отговор… Или поне ще ме разбере.