Сянката на самотата: Един ден от живота на възрастен човек в София

– Господине, не може да чакате тук! – кресна младата жена зад гишето, докато аз се опитвах да се подпря на бастуна си и да си поема дъх. Въздухът в пощата беше тежък, а опашката – безкрайна. Хората се бутаха, мърмореха, а аз усещах как погледите им ме пронизват – някои с досада, други с открито презрение.

Казвам се Иван Георгиев, на 74 години съм и живея сам в малък апартамент в Люлин. Жена ми почина преди три години, децата ми са в чужбина – едното в Германия, другото в Англия. Говорим си по телефона, но все по-рядко. Днес трябваше да взема пенсията си и да платя сметките, но още от сутринта всичко вървеше наопаки.

Докато чаках реда си, една жена на около трийсет ме изгледа от глава до пети и прошепна на приятелката си:
– Защо не си стои вкъщи? Само пречи!

Сърцето ми се сви. Не бях дошъл тук за удоволствие. Но кой ли го интересува? Когато най-сетне стигнах до гишето, служителката ме посрещна с изкуствена усмивка:
– Пенсионерите винаги идват в най-натовареното време! Следващият!

– Моля ви, само да си взема пенсията и да платя тока… – прошепнах, усещайки как гласът ми трепери.

– Бързо, господине, има още хора!

Излязох навън с треперещи ръце. Седнах на една пейка пред блока и се загледах в хората – всички бързат, никой не забелязва стареца с бастуна. Спомних си как преди години улиците бяха пълни с познати лица, съседи, които поздравяваха и помагаха. Сега всеки гледа телефона си или слушалките в ушите.

Вечерта дойде внучката ми Мария. Тя е на 17, учи в елитна гимназия и рядко има време за мен. Влезе с бързи стъпки и веднага започна да пише съобщения на телефона си.
– Дядо, пак ли си забравил да си вземеш лекарствата?

– Не съм забравил, просто не успях да стигна до аптеката…

– Ех, дядо… – въздъхна тя и продължи да пише.

Опитах се да ѝ разкажа за случката в пощата, но тя само кимаше разсеяно. Усетих как между нас зейва пропаст – не от години, а от разбиране.

По-късно вечерта звънна синът ми Петър от Германия.
– Тате, как си? Всичко наред ли е?

– Добре съм, Петре. Само малко уморен…

– Знам, че ти е трудно сам. Но тук животът е друг… Не можем да се върнем скоро.

– Разбирам – излъгах. А всъщност не разбирах. Как така животът може да те отдалечи толкова от родителите ти?

След разговора останах сам в тъмния апартамент. Телевизорът бръмчеше тихо, а часовникът тиктакаше като сърдечен ритъм. Спомних си младостта – как работех като учител по литература, как водех учениците на екскурзии из България. Тогава ме уважаваха. Сега съм просто „един пенсионер“.

На следващия ден реших да отида до магазина. Докато чаках на касата, един мъж ме избута:
– Айде бе, дядо! Не виждаш ли колко хора чакат?

Погледнах го в очите и видях само нетърпение. Никой не попита дали имам нужда от помощ. Върнах се вкъщи с тежки торби и още по-тежко сърце.

Вечерта съседката ми баба Стефка почука на вратата.
– Иване, добре ли си? Чух, че си бил зле вчера.

– Благодаря ти, Стефке. Само малко уморен съм.

– Ако имаш нужда от нещо, кажи! Ние старите трябва да се държим заедно.

Тези думи ме стоплиха повече от всяка супа или чай. Замислих се колко малко ни трябва понякога – просто някой да ни попита „Как си?“ и да го каже искрено.

Сега седя до прозореца и гледам светлините на София. Чудя се: кога обществото ни стана толкова безразлично към възрастните? Защо забравяме хората, които са градили този свят преди нас? Може би някой ден младите ще разберат какво е да бъдеш невидим…

А вие как бихте постъпили на мястото на онези хора? Ще подминете ли или ще подадете ръка?