Сянката в коридора: Денят, в който заведох мама в дома

– Мамо, моля те, не ме гледай така… – гласът ми трепери, докато държа ръката ѝ, а тя стиска пръстите ми с неочаквана сила. Коридорът на дома за възрастни е дълъг и мирише на белина и стари спомени. Чувам как някъде в стаята до нас някой кашля, а часовникът на стената тиктака безмилостно.

– Не искам да оставам тук, Мария. – Гласът ѝ е тих, но в него има нещо, което ме кара да се свия вътрешно. – Ти си ми всичко.

Не мога да я погледна в очите. Виждам отражението си в прозореца – жена на 42, с тъмни кръгове под очите, с коса, вързана на опашка, и с вина, която тежи повече от всичко друго. Майка ми, Елена, винаги е била силна – дори когато татко си отиде, дори когато брат ми замина за Германия и забрави да се обади. Само аз останах тук, в Пловдив, да се грижа за нея, за децата, за всичко.

– Мамо, не мога повече сама… – прошепвам. – Децата, работата, всичко ми идва в повече. Ти заслужаваш грижа, а аз… аз не мога да ти я дам вече.

Тя ме гледа дълго, после отпуска ръката си. В този миг усещам как нещо се къса между нас. Сякаш невидима нишка, която ни е държала свързани през годините, се разплита. Спомням си как ме държеше за ръка, когато бях малка и се страхувах от тъмното. Сега аз съм тази, която я оставя сама в непознатото.

– Мария, ти винаги си била силна – казва тя тихо. – Но понякога силата е да поискаш помощ.

Сълзите ми се стичат по бузите. Не искам да плача пред нея, но не мога да се сдържа. Вратата на стаята ѝ се отваря и една жена с бяла престилка се усмихва изкуствено.

– Госпожо Елена, елате, ще ви покажа леглото ви.

Майка ми се изправя бавно. Поглежда ме за последно и тръгва след жената. Аз оставам в коридора, стиснала чантата си, с усещането, че съм изгубила нещо безвъзвратно.

Връщам се у дома и намирам съпруга си, Петър, пред телевизора. Децата тичат из хола, смеят се. Петър ме поглежда и въздъхва.

– Как мина?

– Не искам да говорим за това – казвам рязко. – Просто… просто ми трябва малко време.

Той се изправя и ме прегръща, но усещам дистанцията между нас. От месеци спорим за майка ми. Той смята, че мястото ѝ е в дом, че така ще е по-добре за всички. Аз се борих, докато можах. Но вече не издържах – безсънните нощи, тревогата дали ще падне, дали ще забрави да изключи котлона, дали ще се изгуби по улиците. Работя като учителка, а вечерите прекарвам в грижи за нея и децата. Брат ми, Георги, от години е в Германия. Пише по празници, праща пари, но не разбира какво е да си тук, да гледаш как майка ти се смалява с всеки изминал ден.

– Ти си жестока! – беше ми казал Георги по телефона, когато му казах за решението си. – Как можа да я оставиш там?

– Лесно ти е да говориш отдалече! – изкрещях. – Ела и ти се погрижи за нея! Ела и виж какво е!

Той затвори. Оттогава не сме си говорили.

Вечерта не мога да заспя. Всяка сянка в коридора ми напомня за майка ми – как стоеше до прозореца и гледаше залеза, как ми разказваше приказки, когато бях болна. Сега тя е сама, сред непознати хора, а аз съм тук, в леглото си, но не намирам покой.

На следващия ден отивам да я видя. Тя седи до прозореца и плете нещо. Усмихва се, но усмивката ѝ е тъжна.

– Как си, мамо?

– Добре съм, Мария. Тук има добри хора. Но… не е като у дома.

Сядам до нея и я прегръщам. Чувствам се като дете, което търси прошка. Тя ме гали по косата.

– Не се обвинявай, дете мое. Понякога животът ни поставя пред избори, които не искаме да правим.

Връщам се у дома и намирам бележка от Петър: „Излязох с децата. Почини си.“ Сядам на дивана и се разплаквам. Чувствам се сама, въпреки че около мен има хора. Вината ме души, а тишината в апартамента е оглушителна.

Седмици минават. Свиквам с мисълта, че майка ми вече не е у дома. Но всяка вечер, когато заключвам входната врата, се питам: „Дали постъпих правилно? Дали някога ще ми прости?“

Понякога си мисля – колко семейства в България са изправени пред същия избор? Колко майки и бащи прекарват последните си години сред непознати, защото децата им не могат да се справят сами? Дали сме лоши деца или просто жертви на времето, в което живеем?

А вие… бихте ли могли да оставите майка си в дом? Или бихте се борили до край?