Татко, как се казвам?

– Татко, как се казвам? – гласчето й беше толкова тихо, че едва го чух през шума на дъжда, барабанещ по прозореца на болничната стая. Стоях до леглото й, стиснал малката й ръка, а в гърдите ми се бореха страх и вина.

– Ти си моето малко чудо, Цвети – прошепнах, макар че знаех, че тя искаше да чуе нещо повече. Името й беше Цветелина, но за мен тя беше всичко – надежда, страх, отговорност и любов, които никога не бях очаквал да изпитам.

Всичко започна преди две години. Бях на 28, работех като техник в Пловдив и живеех с приятелката си Мария в малък апартамент под наем. Не мислехме за семейство – парите не стигаха, работата беше несигурна, а мечтите ни се въртяха около това да оцелеем до следващия месец. Вечерите ни минаваха в спорове за сметки и кой ще изхвърли боклука.

Една вечер Мария се прибра по-рано от работа. Очите й бяха зачервени, а ръцете й трепереха.

– Иво… трябва да ти кажа нещо – започна тя, а аз веднага усетих ледената вълна на тревогата.

– Какво има? – попитах, опитвайки се да звуча спокойно.

– Бременна съм.

Мълчах. В главата ми се завъртяха хиляди мисли – как ще се справим, как ще платим наема, как ще кажем на родителите си? Не бях готов. Не бях сигурен дали някога ще бъда.

Следващите месеци преминаха като в мъгла. Мария плачеше често, а аз се затварях в себе си. Майка ми настояваше да се оженим – „Така е редно!“, повтаряше тя по телефона. Баща ми само мълчеше тежко. На работа започнаха да ме гледат с други очи – „Ей, Иво ще става татко!“, шегуваха се колегите. Аз само стисках зъби и броях дните.

Когато Цвети се роди, всичко се промени. Първият й вик ме разтърси до основи. Гледах я как лежи в ръцете на Мария – толкова малка и беззащитна. За миг забравих страховете си. Но само за миг.

Проблемите започнаха веднага след изписването ни от болницата. Мария изпадна в депресия – не искаше да става от леглото, не искаше да държи Цвети. Викаше ми, че не може повече, че всичко я боли. Аз ходех на работа по 12 часа, а после се прибирах и сменях памперси със затворени очи от умора. Парите не стигаха за нищо – млякото беше скъпо, сметките растяха.

Една вечер се прибрах и заварих Мария да плаче до прозореца.

– Не мога повече! – извика тя. – Не искам този живот! Не искам дете!

Опитах се да я прегърна, но тя ме отблъсна.

– Ти си виновен! Ако не беше настоявал да го задържим…

– Аз ли? Ти реши! – избухнах аз.

– Мразя те! Мразя всичко това!

На следващата сутрин Мария си събра багажа и си тръгна. Остави ме сам с Цвети. Майка ми дойде от село да помага, но аз знаех, че не мога да разчитам на никого освен на себе си.

Минаха месеци. Научих се да готвя кашички, да пера дрешки на ръка и да приспивам Цвети с приказки за лисицата и таралежа. Работата ми стана още по-тежка – началникът ми намекна, че ако закъснея още веднъж заради детето, ще ме уволни.

Една вечер седяхме с майка ми на масата. Тя ме гледаше със съжаление.

– Иво, трябва да помислиш за бъдещето на детето. Сам не можеш да я отгледаш.

– Ще се справя – отвърнах твърдо, макар че вътре в мен всичко крещеше от страх.

– А Мария? Ще се върне ли?

Поклатих глава.

– Не знам… Не мисля.

С времето започнах да усещам погледите на съседите – „Гледай го тоя самотен баща…“, шушукаха жените пред блока. В магазина продавачката ме гледаше с жалост, когато купувах памперси и адаптирано мляко.

Една вечер Цвети вдигна температура. Тресеше я цялата, а аз не знаех какво да правя. Изтичахме до Спешното отделение. Докторката ме изгледа строго:

– Къде е майката?

– Не е тук… Аз съм сам.

Тя въздъхна и поклати глава.

– Трудно ти е, знам… Но детето има нужда от двама родители.

Погледнах Цвети – беше толкова крехка и беззащитна. Сълзите напълниха очите ми.

– Ще направя всичко за нея…

С времето започнахме да свикваме един с друг. Цвети растеше – първата й дума беше „тати“. Първата й крачка беше към мен. Всяка вечер я приспивах с песента „Зайченцето бяло“ и й обещавах, че никога няма да я оставя.

Но въпросът й тази вечер ме разби:

– Татко, как се казвам?

За миг си спомних всички онези нощи на страх и самота; всички думи на Мария; всички погледи на съседите; всички мои провали като баща и човек.

– Ти си моето чудо, Цвети… – прошепнах пак и я целунах по челото.

Понякога се чудя: Достатъчен ли съм като баща? Може ли една любов да замести липсата на другия родител? Какво бихте направили вие на мое място?