Тази нощ, когато изгоних дъщеря си и нейния приятел: Мигът, в който осъзнах, че повече не мога

— Какво правиш тук, Мария? — гласът ми трепереше, докато стоях на прага на хола. Беше почти полунощ, а в апартамента ми миришеше на цигари и евтин алкохол. До нея, разплута на дивана, седеше онзи — Краси, с когото тя се запозна преди половин година.

— Мамо, спокойно, само си говорим — отвърна тя, без дори да ме погледне. Краси се ухили нагло и вдигна бутилката бира към мен.

— Не съм ти разрешавала да водиш хора у дома, когато ме няма! — гневът ми избухна като пожар. — Особено не и него!

Мария въздъхна тежко и се изправи. — Вечно си недоволна! Никога не ти е угодно! — гласът ѝ беше остър като нож.

— Не е въпросът в това дали ми е угодно! Въпросът е в уважението! — изкрещях. — Това е моят дом! Моят труд! Знаеш ли колко ми коства всичко това?

Краси се намеси:
— Айде стига, госпожо, голяма работа… Младите сме, забавляваме се.

Погледнах го с такова презрение, че за миг млъкна. В този момент осъзнах колко далеч сме стигнали от онези дни, когато Мария беше малко момиченце, което ме чакаше на прозореца всяка вечер. Сега пред мен стоеше непозната жена с тежък грим и празен поглед.

Всичко започна преди шест месеца. Мария напусна университета без да ми каже. Разбрах случайно от съседката, чиято дъщеря учеше с нея. Когато я попитах защо, тя само сви рамене:

— Не е за мен. Не ме разбираш.

Оттогава започна да излиза с Краси — момче от квартала, известно с дребните си кражби и вечните му проблеми с полицията. Опитах се да говоря с нея, да ѝ обясня, че този път няма да я доведе до нищо добро. Но тя все повече се затваряше в себе си.

Всяка вечер се прибираше късно, често пияна или разплакана. Апартаментът ми се превърна в бойно поле — крясъци, тряскане на врати, обиди. Опитвах се да бъда търпелива майка, но болката от нейната неблагодарност ме разяждаше отвътре.

— Мамо, ти никога не си била до мен! — изкрещя веднъж Мария. — Винаги работеше! Винаги ти беше по-важно да има хляб на масата, отколкото да ме прегърнеш!

Тези думи ме удариха по-силно от шамар. Аз ли съм виновна, че трябваше сама да я отгледам? Че баща ѝ ни изостави заради друга жена? Че работех на две места, за да може тя да има обувки и учебници?

Но тази нощ чашата преля. Когато видях как Краси си бърше ръцете в пердето ми и как Мария се смее на глупавите му шеги, нещо в мен се счупи.

— Излизайте! — гласът ми беше чужд дори за мен самата. — Веднага!

Мария ме изгледа невярващо:
— Не можеш да ме изгониш! Аз съм ти дъщеря!

— Мога и го правя! Докато не се научиш на уважение към себе си и към мен — нямаш място тук!

Краси стана пръв:
— Айде бе, Мария, няма смисъл…

Тя стоеше нерешително още миг, после грабна чантата си и излезе със сълзи в очите. Вратата се затвори с трясък.

Останах сама в тъмния апартамент. Седнах на пода и заплаках така, както не бях плакала от години. Болеше ме всяка клетка на тялото ми. Болеше ме от вината, от гнева, от страха дали някога ще я видя отново.

На следващия ден телефонът ми остана ням. Никой не звънна. Никой не попита как съм.

Седмица по-късно все още не знам къде е Мария. Съседите шушукат по стълбите. Майка ми ме упреква по телефона:
— Как можа? Тя е дете!

Но аз знам — ако бях позволила още веднъж да прекрачи прага ми така, щях да изгубя себе си напълно.

Сега стоя до прозореца всяка вечер и се питам: Кога една майка има право да каже „стига“? И дали някога ще мога да простя на себе си за тази нощ?