Тестаментът на мама: Когато прошката изглежда невъзможна

„Не може да е истина… Не може!“, шепнех сама на себе си, докато държах в ръцете си пожълтелия лист хартия. Завещанието на мама. Намерих го случайно, докато търсех нейната любима кърпичка в чекмеджето на нощното ѝ шкафче. Сърцето ми биеше лудо, а ръцете ми трепереха. В този момент Мария влезе в стаята.

– Какво правиш тук? – попита тя подозрително, сякаш вече знаеше какво държа.

– Просто… търсех кърпичката на мама. – Гласът ми прозвуча кухо.

– Намери ли нещо друго? – Очите ѝ се впиха в мен.

Не можех да отговоря. Погледнах я – моята по-голяма сестра, винаги по-уверена, винаги по-близка до мама. Преглътнах сълзите си и разтворих листа. Четях думите отново и отново, сякаш щяха да се променят: „Оставям апартамента на Мария. На Елена – спестяванията и златната гривна.“

В този миг всичко се срина. Цялото ми детство, всички спомени за това как мама ни обичаше еднакво, се разпаднаха на прах. Защо? Защо тя? Защо не и двете? Не можех да дишам.

– Ти знаеше, нали? – прошепнах през зъби.

Мария сведе поглед. Мълчанието ѝ беше по-красноречиво от всякакви думи.

– Мама го реши така… – започна тя плахо.

– Защо? Какво съм направила? – Гласът ми се изви в писък.

– Не е заради теб! Просто… аз останах тук, грижех се за нея…

– А аз? Аз не съм ли ѝ дъщеря? Не съм ли част от този дом?

Сълзите ми се стичаха по бузите. Спомних си всички онези вечери, когато се прибирах от София, за да видя мама. Как ѝ носех любимите ѝ рози от пазара. Как я прегръщах силно, сякаш ще я загубя всеки момент. А сега…

Вечерта седях сама в кухнята. Чувах как Мария говори по телефона с мъжа си в другата стая.

– Да, всичко е наред… Елена просто е разстроена… Ще мине…

Ще мине ли? Как се прощава такова нещо? Как се живее с мисълта, че не си била достатъчна?

На следващия ден дойдоха роднините. Леля Катя веднага забеляза напрежението между мен и Мария.

– Момичета, сега не е време за караници… Мама ви обичаше много.

Погледнах я с празен поглед. Обичала ни е? Защо тогава раздели всичко така? Защо остави мен с трохите?

Вечерта Мария седна до мен на дивана.

– Елена… знам, че ти е тежко. Но това беше решението на мама. Аз не съм искала нищо повече от теб.

– Лесно ти е да говориш! Ти получаваш всичко! А аз?

– Не всичко е пари и апартаменти…

– Не е ли? Защо тогава мама не остави апартамента и на двете? Защо трябваше да избира?

Мария замълча. В очите ѝ проблеснаха сълзи.

– Мислиш ли, че ми е лесно? Че не ме боли? Аз останах тук, защото нямах избор! Мъжът ми замина за Германия, аз останах при мама, защото тя имаше нужда от мен! Ти беше свободна – учеше, работеше, живееше живота си!

– Значи аз съм виновна, че съм искала повече?

– Не! Просто… така се случи.

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Винаги съм се чувствала виновна, че напуснах града, че избрах себе си пред семейството. Но никога не съм мислила, че ще платя такава цена.

Седмици минаха в мълчание. Не можех да говоря с Мария. Не можех да простя на мама. Всяка вечер препрочитах завещанието и се питах: „Какво направих грешно?“

Една сутрин получих писмо от адвоката на мама. Вътре имаше бележка: „Елена, знам, че ще ти бъде трудно да разбереш решението ми. Но вярвам, че ще намериш сили да простиш – на мен и на себе си.“

Седях дълго с писмото в ръце. Спомних си как мама ме учеше да прощавам – когато Мария скъса любимата ми кукла, когато татко закъсняваше за рождения ми ден… Но това беше различно. Това беше предателство.

В крайна сметка се върнах в София. Апартаментът беше празен без мама. Без Мария. Без миналото ни.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли останала при мама? Бих ли избрала друг път?

Сега живея с болката и с въпроса: може ли човек да прости такова нещо? Или завинаги оставаш затворник на миналото си?

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили на майка си или на сестра си? Или болката би ви пречупила завинаги?