Тежестта на грижата: Историята на един син и неговия възрастен втори баща

— Не ме карай пак да говоря за това, Мартине! — гласът на втория ми баща, Стефан, отекна в малката кухня, докато държеше чашата си с чай с треперещи ръце.

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех как отново стигнахме дотук. Беше късен ноемврийски следобед, а въздухът в апартамента миришеше на старо дърво и билков чай. Майка ми почина преди три години, а Стефан остана сам в панелката в Люлин. Оттогава аз съм неговата единствена опора. Но сега, когато навърши 84, започнах да се страхувам — не само заради честите му забравяния или паданията, а и защото усещах как времето ни изтича между пръстите.

— Татко, не искам да те притеснявам — казах тихо, сякаш думите ми можеха да го наранят. — Просто се тревожа. Миналата седмица пак си забравил котлона включен. А ако не бях дошъл навреме?

Той ме погледна с онзи поглед, който помня от детството — строг, но уморен. — Аз съм живял тук цял живот. Тук всичко ми е познато. Не съм някакъв старец, когото ще затворят в дом!

В този момент усетих как гневът и безсилието се борят в мен. Знаех, че не е лесно да приемеш края на независимостта си. Но и аз не бях вече онова дете, което той учеше да кара колело в двора на блока.

— Никой няма да те затваря — опитах се да звуча спокойно. — Просто искам да си сигурен. В дома ще има кой да ти помага, ще имаш компания…

— Компания? — прекъсна ме той с горчив смях. — Да гледам как другите умират един по един? Не, благодаря!

Замълчах. В главата ми се въртяха думи на сестра ми Мария: „Трябва да го убедиш! Ако стане нещо, ще се обвиняваме цял живот.“ Но как да убедя човек, който цял живот е бил инат?

Вечерта седнахме на масата заедно с Мария. Тя беше дошла от Пловдив специално за този разговор. Стефан седеше срещу нас, ръцете му бяха скръстени.

— Тате — започна тя меко, — знаем, че ти е трудно. И ние не искаме да те нараняваме. Но вече не можеш сам…

— Мога! — прекъсна я той рязко. — Вие мислите, че като остарее човек, става дете? Не съм безпомощен!

Мария избърса сълзите си. Аз стиснах юмруци под масата.

— Никой не казва това — прошепнах. — Просто… ако паднеш пак? Ако не можеш да станеш? Ако забравиш пак лекарствата?

Той замълча дълго. После каза тихо:

— Когато майка ви почина, мислех, че няма да издържа сам. Но свикнах. Научих се пак да живея… по своему. Ако ме извадите от тук, ще ме убиете по-бързо.

Тези думи ме удариха като шамар. Почувствах се виновен и безсилен едновременно.

Следващите дни минаха в напрежение. С Мария обсъждахме варианти: домашна помощница? Да го взема при мен? Но апартаментът ми е малък, а работя по цял ден. Тя има две малки деца и живее далеч.

Една вечер седнах до Стефан пред телевизора. Гледахме новините без звук.

— Знаеш ли — каза той внезапно, — понякога си мисля за баща ми. Как умря сам в селската къща… Всички казваха, че е лудост да стои там самичък. Но той така искаше.

Погледнах го внимателно.

— Не искам да те изгубя така…

Той сложи ръка върху моята.

— Не ме губиш. Просто ми дай още малко време тук. Когато вече не мога… тогава ще говорим пак.

Сълзите ми напираха в очите.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Оттогава всеки ден се боря със страха си. Оставям му храна в хладилника, проверявам дали е взел лекарствата си, звъня му по няколко пъти на ден. Понякога се караме за дреболии — защо не е изключил лампата, защо не е отворил прозореца… Но всяка вечер си лягам с мисълта: дали правя достатъчно? Дали уважавам избора му или просто го изоставям?

Понякога се чудя: кое е по-важно — сигурността или достойнството? Как бихте постъпили вие на мое място?