Тежестта на грижата: Моят дядо, моят срам, моят гняв
— Не мога повече! — изкрещях, докато държах в ръцете си празната чаша на дядо. Гласът ми отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Дядо Георги ме гледаше с онзи празен, уморен поглед, който ме караше да се чувствам като чудовище. — Извинявай, мило дете, пак ли обърках нещо? — прошепна той, а ръцете му трепереха над масата.
В този момент осъзнах колко съм се променилa през последните две години. Преди падането му дядо беше планина — висок, с гъста бяла коса и глас, който можеше да заглуши телевизора. След инцидента всичко се промени. Лекарите казаха „компресионна фрактура“, но никой не ми каза какво означава това за душата на един човек. Месеци наред го гледах как лежи неподвижен, а аз сменях памперси, миех го, хранех го с лъжица. Майка ми работеше по две смени в болницата, а баща ми… той просто изчезна от картината. „Не мога да гледам баща си така“, каза и повече не се върна.
Понякога нощем се будя от стоновете на дядо. Ставам, отивам при него и го намирам със сълзи в очите. — Моля те, не ме оставяй сам — шепне той. — Не мога да дишам от болка.
В такива моменти го прегръщам и се опитвам да бъда силна. Но после идват сутрините, когато трябва да му сменя чаршафите, а той ме гледа с онзи поглед на безпомощност и срам. Понякога се ядосвам — на него, на себе си, на целия свят. Защо трябваше да се случи точно на нас? Защо аз?
Сестра ми Мария живее в Пловдив и идва рядко. Когато се появи, носи торта и цветя, усмихва се широко и казва: — Трябва да сме благодарни, че още е с нас! После си тръгва и аз оставам сама с тежестта.
Един ден, докато сменях превръзката на дядо, той ме хвана за ръката. — Знам, че ти е трудно — каза тихо. — Ако искаш… можеш да ме дадеш в дом.
Сърцето ми се сви. В България думата „дом“ е като проклятие. Всички съседи ще шушукат: „Виж я тази — даде си дядото в старчески дом!“ Майка ми също беше категорична: — Докато съм жива, татко няма да стъпи в такова място!
Но понякога си мечтая за това. Мечтая за ден без болка, без миризма на лекарства и страх от следващия припадък. После ме връхлита вина — как мога да мисля такива неща? Дядо ме е гледал като малка, разказвал ми е приказки за хайдути и ми е купувал сладолед от будката пред блока.
Една вечер Мария ми звънна по телефона:
— Как сте?
— Как мислиш? — отвърнах сухо.
— Не мога да дойда този месец… Имам изпити.
— Разбира се — казах и затворих.
След това седнах до прозореца и заплаках. Чувствах се сама срещу целия свят. Майка ми работеше до късно, а аз бях заложник на болестта на дядо.
Понякога идват съседи да питат как е. Донесат супа или компот и после започват да разказват истории за техните родители: „И нашата баба беше така… ама издържахме.“ Всеки път усещам как ме пробожда срамът — дали аз не издържам достатъчно?
Една сутрин дядо ме помоли да го изведа навън. Сложих го в инвалидната количка и го бутнах до близката градинка. Там седяхме мълчаливо сред другите пенсионери. Един старец го позна:
— Георги! Ти ли си?
Дядо се усмихна за първи път от месеци.
— Аз съм… макар че вече не приличам на себе си.
В този момент разбрах колко много му липсва животът отпреди — приятелите, разговорите, дори простите разходки до магазина. А аз? Аз само броях часовете до вечерта, когато ще мога да легна и да забравя за малко всичко.
Една вечер майка ми се прибра по-рано и ме намери разплакана в кухнята.
— Какво има?
— Не мога повече… Чувствам се ужасно! Понякога го мразя заради това, което стана с нас!
Майка ми ме прегърна.
— Знам… И аз понякога се чувствам така. Но той няма никой друг освен нас.
Тези думи ме удариха като шамар. Наистина ли сме толкова сами? Или просто не умеем да поискаме помощ?
Сега пиша тези редове и се чудя: колко още ще издържа? Ще мога ли някога да простя на себе си за моментите на гняв и слабост? А вие… как бихте постъпили на мое място?