Тежестта на любовта: Когато помощта се превръща в пречка

— Пак ли ще му превеждаш пари, Мария? — гласът на Иван, мъжа ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, с телефона в ръка, а навън дъждът барабанеше по ламаринения покрив на блока ни в Люлин. Вече беше станало навик — всяка последна седмица от месеца синът ни Даниел звънеше с едно и също молба: „Мамо, можеш ли да ми помогнеш този месец? Пак не ми стигат парите.“

Погледнах Иван. Очите му бяха уморени, сянка на отчаяние се прокрадваше в тях. Знаех какво мисли — че пак ще се огъна, че пак ще намеря начин да изстискам още малко от оскъдната ни пенсия, само и само да не чуя гласа на сина си натежал от вина и безпомощност.

— Той е нашето дете, Иване — прошепнах. — Не мога да го оставя така.

— Той е на тридесет и две години, Мария! — гласът му се изви високо. — Докога ще го държим за ръка? Докога ще му плащаме наема и сметките? Ами ако утре ни няма?

Стиснах устни. Всяка дума беше като удар. Спомних си първия път, когато Даниел поиска помощ — беше студент във Велико Търново, загубил работата си в кафенето. Тогава не се поколебахме. После дойдоха още молби: за нов телефон, за ремонт на колата, за депозит за квартирата в София. Винаги намирахме начин. Продавахме злато, взимахме заеми от приятели, отказвахме си екскурзии и нови дрехи.

С времето молбите станаха рутина. Даниел сменяше работа след работа — ту като програмист в малка фирма, ту като куриер, ту безработен. Всеки път имаше обяснение: „Шефът беше гадняр“, „Колегите ме използваха“, „Заплатата беше смешна“. В началото го защитавах пред всички — „Младите сега трудно се оправят“. Но вече усещах как думите ми губят сила.

— Мамо, знам, че пак ти звъня за пари… — гласът му по телефона беше тих тази вечер. — Просто… не знам какво да правя. Всичко ми идва в повече.

— Дани, ти си умен, ще се справиш — опитах се да звуча окуражително, но вътрешно ме глождеше тревога. — Не може ли да потърсиш нещо по-стабилно?

— Опитвам… ама все не става. Всички искат опит, а аз…

— Ще ти преведа колкото мога — прекъснах го. — Само този месец.

Затворих телефона и се разплаках. Иван стоеше до мен безмълвен. После седна до мен и хвана ръката ми.

— Мария, така не му помагаме. Правим го зависим от нас.

— Но ако не му помогнем… ако се провали напълно?

— Може би точно това трябва да стане. Може би трябва да падне, за да се изправи сам.

Думите му ме пронизаха. Винаги съм вярвала, че майчината любов е безусловна. Че трябва да пазя детето си от болка и провал. Но дали не го лишавах от възможността да порасне?

На следващия ден отидох при сестра ми Катя. Тя винаги е била по-строга с децата си.

— Мария, ти не си му майка вече, ти си му банкомат! — отсече тя. — Ако не спреш сега, никога няма да се научи да носи отговорност.

— Но ако го оставя… ако го изгубя?

— Ще го изгубиш така или иначе. Или като човек, или като син.

Вечерта седнахме с Иван на масата. Дълго мълчахме.

— Мисля… мисля да не му превеждам този месец — казах тихо.

Иван ме погледна изненадано.

— Сигурна ли си?

— Не… но трябва да опитам.

Сърцето ми биеше лудо цяла нощ. На сутринта Даниел пак звънна.

— Мамо…

— Дани, този месец няма да можем да ти помогнем — казах с треперещ глас.

Настъпи тишина.

— Добре… ще се оправя някак — каза той и затвори.

През следващите дни не спях. Представях си го гладен, самотен, отчаян. Но след седмица получих съобщение: „Мамо, намерих нова работа! Не е мечтаната, но ще се справя.“

Разплаках се от облекчение и вина едновременно. Иван ме прегърна.

— Видя ли? Понякога най-трудното е най-правилното.

Но болката остана. Всяка вечер се питах: „Дали направих правилното? Дали любовта ми не беше прекалена? Или точно тя го спаси?“

А вие как бихте постъпили? Къде е границата между помощ и пречка?