Тежестта на мълчанието: Историята на един син и скритата болест на майка му

– Защо не ми каза по-рано, мамо? – гласът ми трепереше, а в гърдите ми се надигаше нещо тежко и горчиво. Стоях до прозореца в малката кухня на панелката ни в Люлин, а тя седеше срещу мен, с ръце, свити в скута. Очите ѝ бяха влажни, но твърди – същите очи, които ме гледаха строго, когато като дете се прибирах с разкъсани колене.

– Не исках да те тревожа, Иване – прошепна тя. – Ти си имаш достатъчно грижи с работата и децата. Какво щеше да промениш, ако знаеше?

Този въпрос ме удари като шамар. Какво щях да променя? Може би нищо. Може би всичко. Вече седмица знаех, че майка ми има рак на гърдата, а тя го е крила от мен почти половин година. Разбрах случайно – чух я да говори по телефона с леля Мария, докато си мислеше, че съм излязъл до магазина. „Химиотерапията ме съсипва, Марийче… ама не казвай на Иван!“ – думите ѝ ме пронизаха.

Оттогава не мога да спя. Въртя се в леглото до жена ми Деси, която също не знае какво да каже. Децата усещат напрежението – малкият Косьо ме пита защо баба вече не идва толкова често, а аз само го прегръщам и мълча.

В главата ми се блъскат въпроси: Защо не ми каза? Толкова ли не вярва в мен? Или толкова много ме обича, че предпочита да страда сама? Спомням си как като малък тя винаги намираше сили да се усмихне, дори когато татко си тръгна и останахме сами. Тогава обещах пред себе си, че ще я пазя. А сега тя пази мен.

– Мамо, не можеш да носиш всичко сама – казах тихо. – Аз съм ти син. Имам право да знам.

Тя въздъхна дълбоко и за миг видях колко е уморена. Косата ѝ беше по-рядка, лицето ѝ – по-бледо от обикновено. Но в очите ѝ имаше онази позната искра на инат.

– Знам, че имаш право – отвърна тя. – Но ти си ми всичко. Не исках да те натоварвам още повече. Ти работиш по две смени, Деси е с малкия на детска градина… Аз съм майка ти, Иване. Майките трябва да пазят децата си.

– А кой ще пази теб? – попитах почти гневно.

Тя се усмихна тъжно.

– Никой не може да ме пази от това. Но ако ти страдаш заради мен… тогава болестта ще ме убие по-бързо.

Излязох на балкона и запалих цигара – първата от години. Гледах панелите отсреща и си мислех за всички пъти, когато съм я разочаровал: когато напуснах университета заради работа; когато не можах да ѝ помогна с кредита; когато забравях рождения ѝ ден. А сега тя крие най-големия си страх от мен.

Вечерта казах на Деси всичко. Тя ме прегърна и заплака заедно с мен.

– Трябва да говориш с нея пак – каза ми тя. – Да ѝ покажеш, че не е сама.

На следващия ден заведох майка ми на лекар. Настоях да съм до нея по време на прегледа. Видях как ръцете ѝ треперят, докато чакахме в коридора на онкологията в „Александровска“. Виждах и другите хора там – някои сами, други с близки до себе си. Всички носеха една и съща тиха болка в очите.

След прегледа я заведох в любимото ѝ кафене до пазара. Поръчахме кафе и баница с тиква – нейният фаворит.

– Мамо, обещай ми нещо – казах ѝ сериозно. – Повече няма да криеш нищо от мен. Каквото и да стане, ще го минаваме заедно.

Тя кимна и хвана ръката ми през масата.

– Добре, Иване… Обещавам.

От този ден започнахме нов живот. Всяка седмица я водех на химиотерапия, после я прибирах у дома и ѝ правех супа или чай от шипки – както тя правеше за мен като дете. Понякога тя беше силна и шегуваща се; друг път плачеше без причина или се караше за дреболии.

Семейството ни се промени. Деси започна да носи храна на майка ми; Косьо рисуваше картички с надпис „Обичам те, бабо!“; аз се научих да слушам повече и да говоря по-малко.

Но вътре в мен остана една рана: чувството за вина, че не съм разбрал по-рано; гневът към майка ми, че е крила; страхът от това какво ще стане утре.

Понякога вечер сядам сам на балкона и гледам светлините на София. Питам се: Колко още ще имаме време заедно? Ще мога ли някога да ѝ простя напълно? Или това е просто част от любовта между майка и син – винаги да се опитваш да предпазиш другия от болката?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите? Или щяхте да се ядосате още повече?