„Ти цял ден нищо не правиш!“ – Моята битка за разбиране и уважение по време на майчинство

„Ти цял ден нищо не правиш!“ – думите на Петър отекнаха в малката кухня, докато държах бебето на ръце и се опитвах да разбъркам супата с лакът. Беше вторник, навън валеше, а аз не бях спала повече от два часа наведнъж от седмици. Синът ни, Алекс, плачеше безутешно, а Петър се върна от работа уморен и раздразнен.

– Не разбирам защо си толкова изтощена. Аз работя цял ден, а ти си вкъщи – продължи той, без да ме погледне.

Погледнах го с празен поглед. В този момент ми се искаше да изкрещя, да му покажа списъка със задачи, които изпълнявах всеки ден: кърмене, преобуване, пране, готвене, чистене, утешаване на бебето, борба с коликите и безсънните нощи. Но думите заседнаха в гърлото ми. Вместо това само прошепнах:

– Опитай се да ме разбереш…

Петър въздъхна и излезе от кухнята. Останах сама с Алекс, който вече беше заспал на рамото ми. Сълзите ми потекоха тихо по бузите. Чувствах се невидима – сякаш всичко, което правя, няма значение за никого.

Майчинството не беше така, както си го представях. Мислех, че ще е изпълнено с радост и нежност, но истината беше много по-сурова. Самотата ме обгръщаше като тежко одеяло. Приятелките ми работеха или учеха, майка ми живееше в друг град, а свекърва ми идваше само да даде съвети как „едно време жените са гледали по пет деца и пак са успявали да сготвят и изперат“.

Един ден, докато Алекс спеше, се опитах да поговоря с Петър. Седнахме на дивана вечерта – аз с тъмни кръгове под очите, той с чаша бира.

– Петре… – започнах плахо. – Имам нужда от помощ. Не мога сама да се справям с всичко. Чувствам се… сама.

Той ме погледна за първи път от дни с малко повече топлина.

– Не знам какво да направя – призна той. – На работа е напрегнато, а като се прибера… очаквам поне тук да е спокойно.

– И аз очаквах същото – отвърнах тихо. – Но вкъщи не е спокойно за мен. Алекс плаче по цял ден, не мога да си взема душ спокойно, не мога да ям топла храна… Понякога се чувствам като призрак в собствения си дом.

Петър замълча. Може би за първи път осъзна колко тежко ми е. Но промяната не дойде веднага.

На следващия ден свекърва ми дойде неочаквано. Влезе в кухнята и започна да подрежда буркани със зимнина.

– Много си разглезена, Мария – каза тя строго. – Навремето нямаше памперси и перални, а ние пак се справяхме.

Стиснах зъби и се опитах да не избухна. Не исках да се карам пред Алекс. Но когато тя си тръгна, избухнах в сълзи пред Петър.

– Защо никой не вижда колко ми е трудно? Защо всички мислят, че майчинството е почивка?

Той ме прегърна неловко.

– Може би трябва да поговорим с някого… – предложи той.

Така решихме да отидем на семейна консултация при психолога в кварталното читалище. Там за първи път казах на глас всичко: страха си, че не съм достатъчно добра майка; чувството за вина, че понякога искам просто да избягам; болката от това, че никой не ме разбира.

Петър слушаше мълчаливо. След срещата той започна да помага повече – къпеше Алекс вечер, готвеше през уикендите и дори веднъж ме изпрати на кино с приятелка.

Но най-важното беше друго – започна да ме пита как съм. Да ме слуша истински.

Веднъж вечерта седнахме на балкона с чаша чай. Гледахме светлините на София и мълчахме дълго.

– Извинявай – каза той тихо. – Не съм разбирал колко ти е тежко.

– Благодаря ти… – прошепнах аз и за първи път от месеци усетих лекота в гърдите си.

Майчинството не стана по-лесно. Алекс продължаваше да плаче нощем, а аз все още се чувствах уморена до смърт. Но вече не бях сама в тази битка.

Понякога се чудя: защо в България все още вярваме, че жената „си почива“ по време на майчинство? Кога ще започнем истински да ценим труда и емоциите зад грижата за децата?

А вие как мислите – кога най-накрая ще започнем да се уважаваме повече у дома?