Тишината, която ме раздели с него

– Пак ли ще мълчиш? – гласът на Петър проряза вечерната тишина като нож. Седях на масата в кухнята, ръцете ми обгръщаха чашата с чай, а погледът ми беше вперен в прозореца, където дъждът се стичаше по стъклото. Не отговорих веднага. Винаги съм вярвала, че думите трябва да идват само когато имат смисъл, а не да запълват празнотата.

– Какво искаш да кажа? – прошепнах накрая.

– Не знам! Нещо! Всичко! – Петър се изправи рязко, столът изскърца по плочките. – В този дом е толкова тихо, че понякога се чудя дали изобщо живеем заедно.

Това беше началото на края. Винаги съм била тиха. Не защото нямам какво да кажа, а защото вярвам, че животът има вкус именно в спокойствието. Обичах сутрините с кафе и вестник, когато слънцето едва се прокрадваше през пердетата на нашия апартамент в Пловдив. Обичах вечерите, когато книгата ухаеше на свежа хартия, а светът навън утихваше. В тази тишина градях нашия дом – с малки жестове, с топлина и грижа.

Петър беше различен. Той беше вихър – шумен, енергичен, винаги търсещ нещо ново. Когато се запознахме на студентската бригада в Родопите, беше очарован от моята сдържаност. „Ти си като глътка чист въздух“, казваше ми тогава. Но годините минаваха и въздухът явно стана твърде разреден за него.

С времето започнаха дребните забележки: „Защо не говориш повече?“, „Защо не спориш?“, „Защо не се смееш високо като другите жени?“ Опитвах се да му обясня, че такава съм си – не защото не го обичам, а защото така усещам света. Но той не разбираше.

Вечерите ни станаха като сцени от лош театър. Той се прибираше ядосан от работа, хвърляше чантата си на дивана и започваше да говори за проблемите си – с шефа, с колегите, с майка си. Аз го слушах внимателно, но рядко коментирах. Не защото не ме интересуваше, а защото вярвах, че понякога човек просто има нужда да бъде чут.

– Ти никога не казваш какво мислиш! – извика една вечер. – Чувствам се сам до теб!

– Аз съм тук – казах тихо. – Просто не крещя.

Той ме погледна така, сякаш съм му непозната. След няколко седмици си събра багажа и си тръгна. Остави ми бележка: „Не мога повече с тази тишина.“

Първите дни след раздялата бяха като безкрайна нощ. Апартаментът беше още по-тих от преди. Слушах как часовникът тиктака в хола и се чудех дали някога ще свикна с тази празнота. Майка ми звънеше всеки ден:

– Мариела, трябва да излезеш сред хора! Не може така! Ще се поболееш!

Но аз не исках да излизам. Не исках да слушам съчувствените погледи на съседките или да отговарям на въпросите им: „Какво стана с Петър?“, „Ще се върне ли?“

Единствената ми компания беше котката Мая, която се сгушваше до мен всяка вечер и мъркаше тихо – сякаш разбираше болката ми.

Минаха месеци. Научих се отново да намирам утеха в малките неща – в аромата на прясно изпечен хляб от кварталната фурна, в разходките по Марица рано сутрин, когато градът още спеше. Започнах да пиша дневник – не за да споделям с някого, а за да чуя собствените си мисли.

Една вечер получих съобщение от Петър: „Липсва ми тишината ти.“

Седях дълго пред телефона, прелиствах старите ни снимки – усмивките ни на морето в Созопол, пикникът ни край Бачковския манастир, онази смешна снимка с калните ни лица след разходката в Родопите. Спомних си как тогава той казваше: „С теб всичко е спокойно.“

Отговорих му кратко: „Тишината е тук. Винаги е била.“

Той не писа повече.

Сега живея сама. Понякога усещам самотата като тежко одеяло върху раменете си, но вече не ме плаши толкова. Научих се да ценя себе си такава, каквато съм – тиха, спокойна, може би малко странна за някои хора. Приятелките ми казват:

– Мариела, трябва да намериш някой нов! Животът е пред теб!

Но аз знам, че няма да направя компромис със себе си само заради нечии очаквания.

Понякога се питам: защо хората толкова се страхуват от тишината? Защо мислят, че любовта трябва винаги да бъде шумна и бурна?

А вие как мислите? Може ли една връзка да оцелее в тишината или тя е само началото на края?