Тишината в апартамента на Юлия: Когато семейството се превръща в отсъстващо
– Юлия, защо пак е толкова тихо тук? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината като нож. Стоеше на прага с ръце на кръста и онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато не съм направила нищо лошо.
Погледнах я за миг, после отместих очи към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а капките се стичаха по стъклото като сълзи. В този момент осъзнах колко много ми липсваха топлината и смехът в дома ни – нещо, което отдавна бе изчезнало.
Мъжът ми, Петър, работеше до късно почти всяка вечер. Децата – Виктор и Марияна – бяха вече големи и все по-рядко се прибираха навреме. А аз… Аз бях останала сама сред стените на нашия апартамент в Люлин, които някога кънтяха от живот.
– Не може така, Юлия! – продължи Мария. – Домът трябва да е пълен с глъчка, с миризма на прясно изпечен хляб! Какво ще кажат хората?
– Хората… – прошепнах. – А какво ще кажа аз?
Тя не чу или не искаше да чуе. Седна тежко на дивана и започна да разказва за времето, когато всичко било различно. Когато Петър бил малък, когато семейството било заедно всяка вечер, когато никой не си позволявал да бъде сам.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше Марияна:
– Мамо, ще спя при Деси тази вечер. Имаме да учим за изпит.
– Добре, мила. Само внимавай.
Затворих и усетих как гърлото ми се стяга. Още една нощ сама. Още една вечер, в която ще трябва да се преструвам пред Мария, че всичко е наред.
– Юлия, ти трябва да направиш нещо! – настоя тя. – Не може така да се разпада семейството!
– А какво да направя? – избухнах. – Да вържа всички вкъщи с въже ли? Да ги заключа, за да не могат да излизат? Всеки има свой живот, мамо Мария!
Тя ме погледна с укор и въздишка. В този момент осъзнах колко много приличам на нея – същата болка в очите, същата безпомощност пред времето, което ни отнема близките.
Вечерта приготвих мусака – любимото ястие на Петър. Надявах се поне тази вечер да се прибере навреме. Мария седеше до мен в кухнята и мълчеше. Тишината между нас беше по-тежка от всяка караница.
Към девет часа вратата се отвори. Петър влезе уморен, с тъмни кръгове под очите.
– Здравейте – каза тихо.
– Вечерята е готова – опитах се да прозвучи весело.
– Не съм гладен – отвърна той и се затвори в спалнята.
Мария ме изгледа победоносно:
– Виждаш ли? Казах ти!
Сълзите напираха в очите ми. Не исках да плача пред нея. Излязох на балкона и запалих цигара – нещо, което правех само когато болката беше непоносима.
Спомних си първите години с Петър – как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за голямо семейство и уютен дом. Как всичко това се изпари? Кога станахме просто съквартиранти?
На следващата сутрин Мария настоя да поговорим сериозно.
– Юлия, ти си майка! Трябва да държиш всички заедно!
– Опитвам се… Но вече не знам как – признах си тихо.
– Навремето ние нямахме избор! Семейството беше всичко!
– А сега? Сега всеки бяга от вкъщи…
Тя замълча. За първи път видях страх в очите ѝ. Може би осъзнаваше, че времената са други. Че децата ни имат свои мечти и страхове, които не можем да контролираме.
Вечерта Виктор се прибра по-рано от обикновено. Седна до мен на дивана и ме прегърна.
– Мамо, добре ли си?
– Не знам… Понякога ми се струва, че всички сте ми чужди.
Той ме погледна сериозно:
– Не сме ти чужди. Просто… порастваме.
Сълзите ми потекоха безконтролно. Виктор ме държеше за ръката и мълчеше. В този миг разбрах, че не съм напълно сама. Че дори тишината може да бъде споделена.
На следващия ден Мария си тръгна без много думи. Остави след себе си усещането за вина и тежест в гърдите ми. Но остави и нещо друго – напомняне, че семейството е жива тъкан, която трябва да пазим, дори когато ни боли.
Сега стоя сама в апартамента и слушам тишината. Понякога тя ме плаши до смърт. Понякога ми носи утеха. Но най-вече ме кара да се питам: Кога загубихме връзката помежду си? И има ли път обратно към онова топло усещане за дом?
А вие какво мислите? Може ли едно семейство да се събере отново след толкова много мълчание?