„Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя“ – Историята, която преобърна живота ми

„Това е апартаментът на сина ми, а ти тук си никоя!“ – думите на госпожа Цветанка още ехтят в ушите ми, макар да са минали вече три години от онази вечер. Беше студено, дъждовно и аз стоях на прага с куфар в ръка, а съпругът ми – Димитър – мълчеше до мен, вперил поглед в пода.

– Мамо, моля те… – прошепна той, но тя го прекъсна с рязко махване на ръка.

– Не ме интересува! Това е моят дом и тук ще се спазват моите правила! – изсъска тя и ме изгледа така, сякаш съм натрапник.

Още тогава разбрах, че животът ми няма да е приказката, която си представях. Бяхме женени от месец, а вече усещах как всяка моя стъпка се следи и оценява. Цветанка беше вдовица от години и цялата ѝ любов и контрол бяха насочени към Димитър. Аз бях просто „другата“ – тази, която ще ѝ го отнеме.

Първите седмици бяха изпълнени с дребни забележки:

– Защо си оставила обувките тук? – питаше тя всяка сутрин.
– Така не се прави мусака! – казваше, докато надничаше в тенджерата.
– Не се обличай така, не е прилично за жена на Димитър.

Димитър се опитваше да балансира между нас, но истината е, че рядко взимаше моя страна. Вечерите ни минаваха в мълчание или в тихи спорове зад затворени врати. Понякога го чувах как говори с майка си през нощта:

– Мамо, тя се старае…
– Не ме интересува! Тя не е като нас! – отвръщаше тя.

Започнах да се чувствам като гостенка в собствения си дом. Всяко мое действие беше под лупа. Ако закъснеех от работа, получавах ледени погледи. Ако купех нещо ново за кухнята, тя го прибираше в шкафа „да не се похаби“. Веднъж дори изхвърли любимата ми чаша с думите:

– Това е боклук! В нашия дом няма място за такива неща.

С времето започнах да се съмнявам в себе си. Дали наистина не съм достатъчно добра? Дали не заслужавам любовта на Димитър? Започнах да избягвам дома – оставах по-дълго на работа, срещах се с приятелки, но дори тогава усещах вина. Веднъж приятелката ми Мария ме попита:

– Защо търпиш всичко това? Не си ли струваш повече?

Не знаех какво да ѝ отговоря. Обичах Димитър, но се чувствах все по-сама. Майка ми усещаше болката ми дори по телефона:

– Дете мое, никой няма право да те унижава така. Помисли за себе си!

Една вечер всичко се промени. Бях приготвила вечеря и чаках Димитър да се прибере. Цветанка влезе в кухнята и започна да рови из шкафовете.

– Какво търсиш? – попитах тихо.
– Търся си чашата. Ти пак си я преместила! – изкрещя тя.
– Не съм я пипала…
– Лъжеш! Ти винаги лъжеш! – извика и хвърли една чиния на пода.

Димитър влезе точно в този момент. Видя счупената чиния и насълзените ми очи.

– Какво става тук? – попита объркано.
– Жена ти ме тормози! – разплака се майка му театрално.

Тогава не издържах. Сълзите ми потекоха сами.

– Димитре, аз повече не мога! Не мога да живея така! Всеки ден ме унижават в собствения ми дом! – извиках през сълзи.

Той ме погледна безпомощно. Цветанка стоеше с победоносна усмивка.

– Ако не ти харесва – вратата е там! – каза тя спокойно.

В този момент разбрах, че трябва да избера себе си. Събрах малкото си вещи в куфар и излязох. Вратата се затвори зад мен с глух трясък.

Първите дни бяха адски трудни. Плаках всяка вечер, чувствах се провалена и сама. Но постепенно започнах да усещам облекчение. Никой не ме следеше, никой не ме критикуваше за всяко действие. Започнах да се връщам към себе си – към мечтите и желанията си.

Димитър ми звъня няколко пъти. Първо ядосан:

– Как можа да ни оставиш така?
После отчаян:
– Моля те, върни се…
Но аз вече знаех – ако се върна, ще изгубя себе си завинаги.

Минаха месеци. Намерих нова работа, нови приятели и най-важното – намерих себе си. Понякога още ме боли за изгубената любов, но вече знам: никой няма право да ме кара да се чувствам никоя.

Понякога се питам: Колко жени още живеят като мен – в страх и унижение? Кога ще повярваме, че заслужаваме повече? Ще имаме ли смелостта да кажем „стига“?