Това е домът на моя внук: История за болка, гордост и борба за щастие

— Това е домът на моя внук, Мария! Не забравяй! — гласът на свекърва ми, баба Стефка, отекваше из тесния коридор, докато държеше в ръце стария ключ с червен конец. Беше студена февруарска вечер, а аз стоях пред нея с разтреперани ръце, притиснала към себе си малкия Калин, който още не беше навършил две години. Сълзите ми се стичаха по бузите, но не можех да си позволя да се разплача пред нея. Не и пред нея.

Когато се омъжих за Иво, бях на 25 и вярвах, че любовта може да победи всичко. Иво беше тих, усмихнат мъж, който обичаше да ми носи цветя от пазара и да ми разказва за мечтите си — да отвори малка работилница за дърворезба в двора на къщата на родителите си в Пловдив. Но животът ни се преобърна за една нощ. Иво загина при катастрофа на пътя за Асеновград, а аз останах сама — сама с бебе и с една къща, която никога не беше моя.

— Ти си само снаха тук, Мария. Аз съм майка на Иво, а това е домът на Калин. — Стефка не пропускаше ден да ми напомни мястото ми. Понякога се чудех дали изобщо ме вижда като човек, или само като временна пречка между нея и внука ѝ. Всяка сутрин, докато приготвях закуска, усещах погледа ѝ в гърба си. Всяка вечер, когато Калин заспиваше, слушах как тя шепне по телефона със сестра си: „Трябва да я държим под око, да не ни изгони някой ден.“

Първите години след смъртта на Иво бяха като мъгла. Работех на две места — чистачка в училището и помощник в една сладкарница. Връщах се уморена, с напукани ръце и болки в гърба, но никога не се оплаквах. Калин растеше тихо, затворен в себе си, сякаш усещаше напрежението между мен и баба му. Понякога, когато го прегръщах, усещах как се вкопчва в мен, сякаш се страхува, че и аз ще изчезна.

— Мамо, защо баба винаги е сърдита? — ме попита веднъж Калин, когато беше на осем.
— Тя просто е тъжна, миличък. Всички сме тъжни понякога. — Не можех да му кажа истината. Не можех да му кажа, че баба му ме мрази, защото съм жива, а синът ѝ — не.

Годините минаваха. Калин порасна, стана умен и красив младеж. Записа се в Техническия университет в София, а аз останах сама с баба Стефка в старата къща. Тогава започнаха истинските битки. Стефка настояваше да прехвърля къщата на Калин още преди да завърши. „Това е неговото бъдеще!“, повтаряше тя. Аз отказвах. Не защото исках да задържа нещо за себе си, а защото се страхувах — ако остана без дом, къде ще отида? Кой ще ме приеме?

Една вечер, докато миех чиниите, Стефка влезе в кухнята и затвори вратата зад себе си.
— Мария, време е да решим какво ще правим с къщата. Аз няма да съм вечна. Калин трябва да има сигурност.
— Калин има дом, докато съм жива. После всичко ще е негово. — Гласът ми трепереше, но се опитвах да изглеждам спокойна.
— Не ми вярваш, нали? Мислиш, че ще те изгоня? — очите ѝ се присвиха.
— Не знам какво да мисля вече, Стефке. Просто искам спокойствие.

Тя излезе без да каже нищо повече. Тази нощ не можах да заспя. Гледах тавана и се питах: „Кога ще свърши всичко това? Кога ще мога да дишам свободно?“

Калин се прибираше рядко. Веднъж, когато беше вкъщи за Коледа, го чух да говори с баба си:
— Бабо, не искам да се карате с мама заради мен. Аз ще си намеря квартира, ще работя, ще се оправя.
— Не говори глупости! Тази къща е твоя! — Стефка беше непреклонна.
— Мамо, не се тревожи — прошепна ми Калин по-късно. — Аз искам ти да си добре. Къщата не значи нищо, ако ти страдаш.

Сълзите ми потекоха. Прегърнах го силно и за миг си позволих да повярвам, че всичко ще се оправи.

Но напрежението не стихваше. Стефка започна да кани роднини на гости, да им показва къщата, да разказва как „скоро всичко ще е на Калин“. Аз се чувствах като призрак в собствения си дом. Започнах да се затварям в себе си, да избягвам разговорите, да прекарвам повече време на работа. Понякога мечтаех просто да изчезна — да замина някъде, където никой не ме познава.

Една пролетна сутрин получих писмо от нотариус. Стефка беше започнала процедура по прехвърляне на къщата без моето знание. Разтреперах се. Отидох при нея, държейки писмото в ръка.
— Как можа? — попитах я през сълзи.
— Правя го за Калин! Ти не си част от това семейство! — изкрещя тя.
— Аз съм майка му! Аз съм тази, която го отгледа! — гласът ми се пречупи.

Тогава Калин се намеси. Върна се от София и застана между нас.
— Стига! — извика той. — Омръзна ми да ви гледам как се разкъсвате заради тази къща! Ако трябва, ще я продам и ще си тръгна!

Стефка се разплака. Аз също. За първи път от години се прегърнахме тримата — разплакани, уморени, но заедно.

Днес, двадесет години след смъртта на Иво, все още живея в тази къща. Стефка е болна и аз се грижа за нея. Калин има свое семейство в София, но често ни посещава. Понякога се чудя — струваше ли си всичко това? Можех ли да бъда по-смела? Или просто такава е съдбата на жените като мен — да се борят за мястото си под слънцето?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да се борите до край или щяхте да си тръгнете?