„Това е женска работа, ти я върши“: Когато синът ми отказа да си прибере играчките, нещо в мен се счупи

– Мамо, това е женска работа, ти я върши! – изкрещя седемгодишният ми син Борис, докато хвърляше количката си под масата и се втурваше към хола. В този миг чашата на търпението ми преля. Стоях в средата на разхвърляната детска стая, с прашни ръце и сълзи на очи. Чувах гласа на майка ми в главата си: „Добрата жена държи дома изряден, мила. Мъжете не трябва да се занимават с такива неща.“

Но аз не исках да съм добра жена по този начин. Не исках да съм невидимата прислужница, която всички приемат за даденост. В този момент си спомних как баба ми, Мария, всяка сутрин ставаше в пет, за да приготви закуска, да изпере на ръка дрехите на дядо и да изглади ризите му до съвършенство. Майка ми, Елена, беше същата – работеше като учителка, готвеше, чистеше и никога не се оплакваше. Сестра ми Гергана – перфектната домакиня, която дори прави домашен хляб всяка неделя.

А аз? Аз работя по цял ден в счетоводна кантора, прибирам се уморена, а вкъщи ме чакат купища пране, разхвърляни играчки и мъж, който смята, че „жената трябва да може всичко“. Но най-много ме заболя от думите на Борис. Откъде ги беше научил? Дали от баща си? Или от баба си? Или просто от въздуха у дома?

– Борисе! – извиках след него с треперещ глас. – Върни се веднага!

Той се върна с намусено лице.

– Какво има? – попита той.

– Защо мислиш, че само жените трябва да чистят?

Той сви рамене.

– Така казва тати. И баба казва, че момчетата не трябва да пипат парцала.

Стиснах зъби. В този момент влезе съпругът ми – Иван. Погледна ме и каза:

– Какво пак е станало?

– Синът ти отказва да си прибере играчките, защото това било женска работа – отвърнах студено.

Иван се засмя.

– Е, какво толкова? Момче е. Остави го.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Всички години на опити да бъда перфектната съпруга и майка – напразно. Всички жертви – невидими. Всички усилия – недооценени.

– Не! – извиках по-силно, отколкото възнамерявах. – Не е нормално момчетата да не помагат у дома! Не е нормално аз да върша всичко сама!

Иван ме изгледа с изненада.

– Добре де, успокой се…

– Не! Няма да се успокоя! – сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Омръзна ми! Омръзна ми да съм невидима! Омръзна ми да ме приемате за даденост!

Борис ме гледаше уплашено. За първи път виждаше майка си така разстроена.

– Мамо…

Клекнах до него и го прегърнах.

– Сине, слушай ме внимателно. В този дом всички трябва да помагаме. Няма женска или мъжка работа. Всички сме семейство.

Той кимна несигурно.

– Ще ми помогнеш ли да приберем играчките?

– Добре… – прошепна той.

Започнахме заедно да прибираме количките и кубчетата. Иван стоеше на вратата и ни гледаше мълчаливо.

Същата вечер майка ми дойде на гости. Видя Борис как подрежда масата и повдигна вежди.

– Какво правиш, Борисе? Това е женска работа!

Погледнах я право в очите.

– Мамо, стига вече с тези приказки. Времето се промени. Искам синът ми да уважава труда на жените и да не смята, че някой му е длъжен само защото е момче.

Тя въздъхна тежко.

– Ех, дъще… Така ни учиха нас…

– Знам – казах тихо. – Но аз не искам Борис да расте с тези убеждения.

След вечеря седнахме тримата – аз, Иван и Борис – на дивана. Гледах ги и се чудех дали ще успея да променя нещо или ще остана сама в битката си срещу традициите.

На следващия ден Иван сам изми чиниите след вечеря. Без дума. Просто стана и ги изми. Погледна ме с онзи поглед, който имаше само когато беше истински искрен.

– Може би си права – каза тихо.

Усмихнах се през сълзи. Може би има надежда.

Но знам, че битката тепърва започва. Знам, че ще има още много моменти на разочарование и гняв. Но вече не съм готова да мълча и да търпя.

Понякога се чудя: Колко още жени като мен живеят в сянката на перфектните домакини? Колко още ще търпим преди да кажем „стига“?