„Това не са истинските ми внуци“ – едно изречение, което разкъса семейството ми

– Не са ми истински внуци! – гласът на свекърва ми прониза тишината като нож. Стоях в кухнята, с ръце, мокри от миене на чинии, а сърцето ми се сви. Децата ми – Петър и Мария – тичаха из хола, смееха се, а аз се чудех дали са чули думите ѝ.

Беше неделя, обядът беше почти готов, а мъжът ми – Димитър – се опитваше да създаде усещане за нормалност. Но всичко се промени в този миг. Свекърва ми, баба Станка, винаги беше трудна жена. От първия ден, когато ме видя до сина си, усещах хладината ѝ. „Ти не си от нашите“, беше казала веднъж, когато още бяхме гаджета с Димитър. Тогава го приех като шега. Сега вече знаех, че не беше.

Петър и Мария са осиновени. Това никога не е било тайна между мен и Димитър. След години борба с безплодието, след безброй лекари и сълзи по болничните коридори, решихме да дадем любовта си на две деца, които имат нужда от семейство. За нас те са нашият свят. Но за баба Станка те бяха „чужди“.

– Какво каза? – попитах я тихо, опитвайки се да не трепери гласът ми.

– Чу ме много добре – отвърна тя и ме погледна с онзи нейн студен поглед. – Тези деца не са от нашата кръв. Не са истински внуци.

Димитър влезе в кухнята точно в този момент. Видя лицето ми и веднага разбра, че нещо не е наред.

– Какво става? – попита той.

– Майка ти смята, че Петър и Мария не са й истински внуци – казах аз, без да мога да скрия болката си.

Димитър замълча. Погледна майка си и после мен. Знаех, че е разкъсан между двете страни – между жената, която обича, и майката, която го е отгледала.

– Мамо… – започна той тихо. – Това са моите деца. Нашите деца.

– Не можеш да ме накараш да ги чувствам като свои! – избухна тя. – Кръвта вода не става!

В този момент Петър се появи на прага на кухнята с рисунка в ръка.

– Мамо, виж! Нарисувах те! – каза той с усмивка.

Погледнах го и сълзите напълниха очите ми. Как да му обясня защо баба му не го прегръща така, както прегръща другите си внуци? Как да му кажа, че за някои хора любовта има граници?

След този ден всичко се промени. Баба Станка започна да идва все по-рядко у дома ни. Когато идваше, държеше се студено с децата. Понякога ги игнорираше напълно. Петър и Мария усещаха това. Виждах как Мария се свиваше до мен, когато баба ѝ беше наоколо.

Една вечер, докато слагах Мария да спи, тя ме попита:

– Мамо, защо баба не ме обича?

Сърцето ми се разкъса на две.

– Обича те, мила – излъгах я тихо и я прегърнах силно. – Просто понякога хората не знаят как да показват любовта си.

Но знаех истината. Баба Станка никога нямаше да ги приеме напълно.

Семейните събирания станаха кошмар. Роднините шушукаха зад гърба ни. „Това са децата от дома“, казваха някои лели и чичовци. Виждах как Димитър страдаше от това разделение. Опитваше се да балансира между мен и майка си, но често просто се затваряше в себе си.

Един ден го попитах:

– Защо не кажеш на майка си да спре? Защо позволяваш това?

Той въздъхна тежко.

– Не знам как… Тя винаги е била такава. Страхувам се да не я загубя напълно.

– А мен? А децата? Не те ли е страх да ни загубиш?

Той ме погледна с тъга в очите.

– Вече ви губя…

Тогава разбрах – тази битка ще трябва да водя сама.

Започнах да говоря повече с децата за семейството и любовта. Обяснявах им, че семейството не е само кръвта, а хората, които те обичат и се грижат за теб. Опитвах се да им дам сигурност и топлина въпреки всичко.

Но болката остана. Всяка Коледа беше изпитание – дали баба Станка ще дойде? Дали ще поздрави децата? Или пак ще ги подмине?

Една година решихме да не я каним повече. Димитър прие трудно това решение, но видя колко по-спокойни са децата без нейното присъствие.

Веднъж срещнах баба Станка на пазара. Погледна ме студено и каза:

– Никога няма да бъдат мои внуци.

Погледнах я право в очите:

– Но те са мои деца. И аз ще ги защитавам винаги.

Вечерта разказах всичко на Димитър. Той плака за първи път от години.

Сега живеем по-спокойно, но белезите останаха. Петър и Мария растат с усещането, че не всички ги приемат. Аз все още се боря със себе си – дали направих всичко възможно? Дали можех да променя нещо?

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Защо любовта трябва да има граници? Защо някои хора избират кръвта пред сърцето?

А вие как бихте постъпили на мое място?