Това вече не е нашият дом – когато мама превърна апартамента ни в бойно поле

– Не, няма да го пусна вътре! – изкрещях аз, стиснал дръжката на входната врата така силно, че кокалчетата ми побеляха. Мама стоеше срещу мен, очите ѝ бяха пълни със сълзи, но гласът ѝ беше твърд като камък.

– Стига, Иване! Това е моят дом също. Имам право да бъда щастлива! – отвърна тя и се опита да ме изблъска от вратата. От другата страна на стълбището стоеше онзи – Пламен, нейният нов приятел, когото познавах само от няколко неловки срещи. Беше висок, с мазна коса и винаги миришеше на евтин одеколон. Сестра ми Мария се беше свила в ъгъла на коридора, лицето ѝ пребледняло, а очите ѝ – пълни със страх.

– Мамо, моля те… – прошепна тя, но мама не я чу. Или не искаше да я чуе.

Така започна всичко. В един миг нашият двустаен апартамент в Люлин се превърна в бойно поле. Всяка вечер се прибирах с усещането, че стъпвам върху мини. Пламен беше навсякъде – в кухнята, в банята, дори в стаята на Мария, когато тя не беше там. Започна да мести мебелите, да сменя каналите по телевизора, да оставя дрехите си навсякъде. Майка ми се смееше на шегите му и готвеше любимите му ястия. А аз… аз се чувствах като призрак в собствения си дом.

– Защо не можеш просто да го приемеш? – попита ме една вечер мама, докато миеше чиниите. – Татко ти си тръгна преди три години. Не мога цял живот да съм сама.

– Но това не е същото! Той не е част от нашето семейство! – извиках аз и излязох с трясък от кухнята.

Мария започна да спи с включена лампа. Веднъж я чух да плаче тихо през нощта. Опитах се да я прегърна, но тя само поклати глава и се обърна към стената.

Пламен започна да се държи все по-грубо. Веднъж ме нарече „мамино синче“ пред приятелите си, които беше довел у нас да гледат мач. Мама не каза нищо. Само се усмихваше неловко и сипваше ракия на всички.

Една вечер се прибрах по-рано от обикновено и заварих Мария заключена в банята, а Пламен блъскаше по вратата и ѝ крещеше да излезе по-бързо. Сърцето ми заби лудо. Разкрещях му се, а той ме изгледа с омраза и изсъска:

– Това вече не е само вашият дом!

Тогава разбрах – наистина вече не беше нашият дом.

Мама започна да се променя. Стана нервна, избухлива, често плачеше без причина. Веднъж я чух да говори по телефона с баба:

– Не знам какво да правя… Децата ме мразят… А аз просто исках малко щастие…

Но щастието ѝ струваше нашето спокойствие.

Една сутрин намерих Мария да си събира багажа.

– Отивам при тате – каза тя тихо. – Не мога повече тук.

Опитах се да я спра, но тя само ме прегърна силно и прошепна:

– Пази се.

След като Мария си тръгна, апартаментът стана още по-тих и студен. Мама почти не говореше с мен. Пламен започна да ме игнорира напълно или ме гледаше с презрение.

Една вечер събрах смелост и казах на мама:

– Мамо, това вече не е нашият дом. Ти избра него пред нас.

Тя избухна в сълзи:

– Не разбираш! Аз съм човек! Имам нужда от любов! Не мога цял живот да живея само за вас!

– А ние? Ние не сме ли твои деца? Ние не заслужаваме ли любов?

Тя не отговори. Само плака дълго, а аз стоях до прозореца и гледах светлините на София.

Сега живея при баща ми в малката му гарсониера в Надежда. Мария също е тук. Говорим си често за мама, но никой от нас не знае какво да направи. Понякога ми липсва онзи стар дом – с миризмата на печени чушки през есента и смеха на мама в неделя сутрин.

Но този дом вече го няма.

Понякога се чудя: можеш ли някога отново да почувстваш сигурност там, където веднъж си бил предаден? Може ли една майка да избере себе си пред децата си… и ние някога ще ѝ простим ли?