Трапезата на мълчанието: Историята на една българска домакиня

„Не е нужно да сядаш на масата. Твоята работа е да се грижиш гостите да са доволни и нахранени.“ Гласът на Стефан проряза тишината в кухнята, докато аз държах тежката тава с мусака, а ръцете ми трепереха от умора. Беше събота вечер, поредната семейна сбирка у дома, а аз – както винаги – бях невидимата сила зад празничната трапеза.

Погледнах го – висок, с побеляла коса и онзи поглед, който не търпи възражения. Стефан винаги е бил такъв – човек на реда и традициите. „Но, Стефане…“ – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. „Така е било винаги, Мария. Майка ти така правеше, майка ми също. Не виждам защо трябва да го променяме.“

В този момент чух смеха на децата от хола – дъщеря ни Елица и синът ни Георги се забавляваха с братовчедите си. Погледнах ги през вратата и усетих как нещо в мен се пропуква. Колко пъти съм стояла тук, в кухнята, докато другите се смеят и разговарят? Колко пъти съм слушала чуждите истории през стената, докато мия чинии и подреждам чаши?

След вечерята, когато всички си тръгнаха, седнах до Стефан на дивана. „Стефане, мислила съм… Може би и аз искам да седна с вас следващия път. Да поговоря с гостите, да се посмея…“ Той ме погледна учудено. „Мария, ти си най-добрата домакиня. Всички го казват. Ако не ти се занимава, ще поръчаме храна.“

„Не е това… Просто искам да бъда част от всичко. Не само да сервирам и отсервирам.“

Той въздъхна тежко. „Добре, кажи ми какво искаш за рождения си ден? Ще ти купя каквото поискаш.“

Замислих се. Какво искам? От години не бях мислила за себе си. „Може би… абонамент за фитнес?“ – изтърсих първото, което ми хрумна.

Стефан се засмя: „Ти никога не си обичала да тренираш.“

„Знам… Но може би трябва да опитам нещо ново.“

Той кимна разсеяно и се върна към телевизора. Аз останах сама със себе си и мислите си.

На следващия ден отидох до пазара. Срещнах съседката – леля Пенка. „Марийче, пак ли готвиш за цяла рота? Кога ще седнеш и ти на масата?“ Усмихнах се тъжно: „Когато някой друг поеме черпака.“

Вечерта седнах с Елица в стаята ѝ. Тя беше на 16 – умна, чувствителна, но вече усещах как започва да копира моето поведение. „Мамо, защо винаги ти сервираш? Защо татко никога не помага?“

Погалих я по косата: „Така е било винаги… Но може би е време да променим нещо.“

Следващата събота поканихме гости отново. Този път оставих Стефан да нареже салатата и помолих Елица да помогне с подреждането на масата. Аз седнах първа на стола до прозореца.

Стефан ме изгледа смаяно: „Мария, всичко наред ли е?“

„Да, просто реших да бъда част от компанията.“

Гостите се засмяха одобрително. Леля Пенка намигна: „Браво, Марийче! Време беше!“

Вечерта премина различно – смяхме се, разказвахме истории от младостта си. За първи път от години се почувствах жива.

След като всички си тръгнаха, Стефан прибра чиниите без дума. На следващия ден беше мълчалив.

„Стефане, ядосан ли си?“

„Не… Просто ми е странно. Свикнал съм ти да правиш всичко.“

„А ти искаш ли да продължава така?“

Той замълча дълго: „Не знам… Може би трябваше по-рано да те попитам как се чувстваш.“

Дните минаваха, а аз започнах да излизам повече – срещах се с приятелки, записах се на курс по рисуване. Елица започна да ми помага вкъщи, а Георги понякога сам измиваше чиниите.

Една вечер седнахме всички заедно на масата – без гости, без излишен шум. Говорихме за мечти и планове.

Погледнах семейството си и си помислих: Колко ли още жени като мен стоят в кухнята и чакат някой да ги покани на масата? А дали някога ще намерим сили сами да седнем там?