Три дни глад и едно лято на изпитание: Историята на Алиса и баба Мария

— Алиса, защо не храниш баба си? — гласът на леля Сийка ме сепна, докато излизах от магазина с торба хляб и домати. Стоеше срещу мен, с ръце на кръста, а очите ѝ проблясваха с онзи познат укор. — Каза ми, че не е яла от три дни. Дадох ѝ бонбони, ама това не е храна!

В този момент сякаш земята под краката ми се разтвори. Баба Мария? Три дни гладна? Какво се случваше? Аз живеех в София, а тя беше останала в къщата в село Долно Камарци с чичо ми Борис и леля Галя. Не бях я виждала от две години, откакто се скарахме заради наследството. Сега стоях пред магазина в малкото село, където времето сякаш бе спряло, и се чудех какво да кажа.

— Лельо Сийке, аз… не знам. Не съм я виждала — измънках, а гласът ми трепереше.

— Е, да знаеш! — каза тя и тръгна по улицата, оставяйки ме с чувство на вина, което ме задушаваше.

Същата вечер телефонът ми звънна. Беше брат ми Борис.

— Алиса, не знам какво да правя. Жоро иска да ходим на море, а баба няма кой да я гледа. Можеш ли да я вземеш за месец?

— Аз работя! — възкликнах. — Как ще я гледам?

— Моля те! Само за месец. Ще ти помогна с парите за храна.

Дълго мълчах. Спомних си как баба ме учеше да плета на една кука, как ми разказваше приказки за стари времена… и как последния ни разговор завърши със сълзи и трясък на врата.

— Добре — казах тихо. — Донеси я утре.

На следващия ден Борис доведе баба Мария. Беше отслабнала, косата ѝ бе побеляла още повече, а очите ѝ гледаха някак празно. В ръцете си стискаше една стара чанта и снимка на дядо.

— Здравей, Алиса — прошепна тя.

— Здравей, бабо — отвърнах и се опитах да се усмихна.

Първите дни бяха кошмар. Баба отказваше да яде, стоеше мълчалива в ъгъла на стаята и гледаше през прозореца. Опитвах се да я заговоря:

— Бабо, ще ти направя супа от коприва, както ти умееш. Помниш ли как ме учеше?

Тя само кимна леко.

Вечерта чух как плаче тихо. Сърцето ми се сви. Отидох при нея и я прегърнах.

— Прости ми, бабо — прошепнах. — За всичко.

Тя се разрида още по-силно.

— Аз съм виновна, Алисе… Оставих ви да се карате заради къщата… Не исках така да стане…

— Всички сме виновни — казах аз. — Но сега сме заедно.

Дните минаваха бавно. Научих се да ставам по-рано, за да ѝ приготвям закуска. Разхождахме се из квартала, говорехме си за миналото. Постепенно баба започна да се усмихва. Един ден дори поиска да ѝ купя прежда и кука за плетене.

— Искам да ти изплета шалче за зимата — каза тя.

Вечерите прекарвахме пред телевизора, гледайки стари български филми. Понякога баба забравяше къде е или ме наричаше с името на майка ми. Тогава усещах как страхът от старостта и самотата ме обгръща като студен вятър.

Една сутрин Борис се обади:

— Алиса, връщаме се от морето. Ще дойда да взема баба утре.

Погледнах към баба Мария, която плетеше шалчето си на балкона.

— Бабо, утре ще си ходиш у дома — казах тихо.

Тя спря да плете и ме погледна с тъжни очи.

— А ти ще идваш ли понякога?

Сълзите напълниха очите ми.

— Ще идвам, обещавам!

На следващия ден Борис дойде с колата. Баба събра нещата си бавно, сякаш не искаше да си тръгва. Прегърнах я силно.

— Обичам те, бабо — прошепнах.

Тя ме целуна по челото.

— И аз те обичам, Алисе. Не забравяй това никога.

Когато колата потегли, останах на прага и гледах след тях дълго време. В този момент осъзнах колко много съм пропуснала през годините на обиди и мълчание.

Сега стоя сама в апартамента си и се питам: Колко често забравяме най-важните хора в живота си заради дребни спорове? Колко струва едно семейство – и кога разбираме истинската му стойност?