Три години в сянката на чуждо име: Историята на един невинен човек

– Не съм този човек! Моля ви, повярвайте ми! – гласът ми отекваше в студената стая на психиатричната клиника в Курило. Двама санитари ме държаха здраво за ръцете, а лекарят с очила и безизразно лице прелистваше някакви документи.

– Димитър Иванов, роден на 12 март 1983 година, нали така? – попита той, без да ме поглежда.

– Да, но аз не съм този, когото търсите! – отчаянието ми се смесваше с гняв. – Никога не съм бягал от закона, никога не съм бил агресивен!

– Така казват всички – въздъхна лекарят и кимна на санитарите. – Ще ви дадем нещо да се успокоите.

Това беше началото на моето тригодишно заточение. Всичко започна с една обикновена разходка до магазина в квартал „Люлин“. Полицаите ме спряха, поискаха личната ми карта, а после всичко се завъртя като в кошмар. Оказа се, че някой с моето име и подобна външност е издирван за нападение и кражба. Опитах се да обясня, че има грешка, но никой не ме слушаше. Вкараха ме в патрулката, а после – в психиатрията, защото според доклада съм бил „опасен за себе си и околните“.

Първите дни бяха като мъгла. Миризмата на белина, крясъците от съседните стаи, студената супа и безкрайните часове самота. Опитвах се да говоря с лекарите, да им обясня, че съм невинен, че имам семейство, работа, живот навън. Но всеки път срещах само стени от недоверие.

– Господин Иванов, трябва да приемете положението си – казваше ми д-р Георгиева, главната психиатърка. – Всички тук твърдят, че са невинни. Но ние сме тук, за да ви помогнем.

– Помогнете ми да се свържа със семейството си! – молех я. – Жена ми ще потвърди коя съм!

– Ще видим – отговаряше тя и затваряше папката с моето име.

Съпругата ми, Мария, идваше веднъж месечно. Първият път плака, държеше ръката ми през решетките на малката стая за свиждания.

– Митко, ще направя всичко възможно да те измъкна оттук. Говорих с адвокат, но казват, че трябва да изчакаме експертизата.

– Мария, не издържам повече. Кажи на мама да се грижи за децата. Обичам ви.

– И ние те обичаме. Дръж се, моля те!

Но времето минаваше, а нищо не се променяше. Децата ми – Петър и Ани – растяха без мен. На рождения ден на Петър получих рисунка с надпис „Татко, липсваш ми“. Разплаках се като дете. Всяка вечер си представях как ги прегръщам, как им чета приказки, как им помагам с домашните. Вместо това, лежах на твърдото легло и слушах как някой вика от другата стая.

В клиниката имаше хора, които бяха истински болни. Имаше и такива като мен – попаднали по грешка или заради липса на дом. Станах приятел с бай Стефан, бивш учител по математика, който беше тук, защото децата му го изгонили от апартамента. Той ми разказваше истории за младостта си, а аз му разказвах за моите деца.

– Знаеш ли, Митко – каза ми веднъж, – в тази държава никой не слуша малкия човек. Ако не си някой, просто те забравят.

– Но аз не искам да ме забравят! – извиках. – Искам да се върна при семейството си!

– Тогава не се предавай. Пиши писма. Викай. Бори се.

Започнах да пиша писма – до омбудсмана, до медиите, до всяка институция, за която се сетих. Повечето останаха без отговор. Но един ден, след почти две години, получих писмо от една журналистка – Елена Петрова от БНТ. Тя поиска да разкажа историята си. Срещнахме се в клиниката, тя записа разговора ни и обеща да разследва случая.

След още няколко месеца започнаха проверки. ДНК тестът най-накрая доказа, че не съм човекът, когото търсят. Лекарите започнаха да се държат по-внимателно, а директорът на клиниката ме извика в кабинета си.

– Господин Иванов, съжаляваме за недоразумението. Ще бъдете освободен веднага.

– Недоразумение? Три години от живота ми! – гласът ми трепереше от гняв и обида.

Излязох от клиниката с една торба дрехи и разбито сърце. Мария ме чакаше пред портала. Прегърнах я силно, но между нас вече имаше пропаст. Децата ме гледаха с недоверие – бях им станал почти непознат.

Вкъщи всичко беше различно. Мария беше станала по-студена, децата – по-затворени. Опитвах се да наваксам изгубеното време, но усещах, че нещо е безвъзвратно променено. Започнах да ходя на психолог, но кошмарите не ме напускаха. Често се будех посред нощ, мислейки, че още съм заключен в онази стая.

Сега, година след освобождаването ми, още се боря със сянката на онова чуждо име. Семейството ми е заедно, но белезите остават. Понякога се питам – колко още хора страдат заради чужди грешки? Кой ще върне откраднатото време?

А вие, ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Или щяхте да търсите справедливост до край?