Тридесет и осем години мълчание: Денят, в който отново погледнах сина си в очите

— Мамо, защо плачеш? — гласът на Петър, моят син, когото не съм виждала от тридесет и осем години, прорязва тишината на малката стая в панелката ми в Люлин. Ръцете ми треперят, а сърцето ми бие така, сякаш ще изскочи от гърдите. Не мога да го погледна веднага. Виждам отражението си в прозореца — остаряла жена с очи, пълни с вина и болка.

— Защото не знам как да ти кажа всичко — прошепвам, а гласът ми се губи в стените, които са чули толкова много мълчание през годините.

Петър сяда срещу мен. Очите му са като моите — кафяви, топли, но с някаква сянка. Той е дошъл от Варна, където е израснал при други хора, други съдби. Сега е мъж на почти четиридесет, а аз съм майка само по документи и по кръв.

— Знам, че не си имала избор — казва той тихо. — Но искам да чуя твоята истина.

Истината… Как да разкажеш на детето си, че си го оставила? Че си позволила на системата да ти го отнеме? Връщам се назад — 1986 година, малък град край Пловдив. Бях на двадесет и една, студентка по педагогика. Баща ми беше строг човек, военен, а майка ми — учителка с вечна тревога в очите. Когато разбрах, че съм бременна от Иван — момче от съседното село, което замина за София и повече не се върна — светът ми се срина.

— Не можем да си позволим този срам! — изкрещя баща ми онази вечер. — Или ще го дадеш за осиновяване, или забрави, че имаш семейство!

Майка ми плачеше тихо в кухнята. Аз стоях между тях — дете, което трябваше да стане майка. В онези години нямаше кой да те защити. Социалните служби бяха безмилостни. След раждането ме държаха само три дни в болницата в Пловдив. Не ми дадоха дори да го прегърна. Само чух плача му и видях малките му ръчички през стъклото.

— Ще го вземат добри хора — каза една сестра. — Ще има по-добър живот.

Но никой не ти казва какво остава след това. Всяка нощ чувах този плач. Всяка година на рождения му ден палех свещичка тайно в църквата „Света Неделя“ и се молех Бог да го пази.

Животът ме завъртя във водовъртеж от компромиси. Омъжих се за човек, когото не обичах — Георги, колега на баща ми. Родих още две деца — Даниела и Стефан. Но никога не забравих първородния си син. Всяка негова липса беше като рана, която не зараства.

— Мамо, защо никога не каза на Даниела и Стефан за мен? — пита Петър.

Поглеждам го през сълзи:
— Страхувах се… Страхувах се, че ще ме намразят. Че ще ме обвинят за всичко, което не са получили от мен.

— А татко?

— Георги знаеше. Но никога не говорихме за това. Той беше добър човек по свой начин, но не можеше да приеме миналото ми. Когато почина преди пет години, останах сама с тайните си.

Петър стиска ръцете си в юмруци:
— Знаеш ли колко пъти съм се питал защо? Защо съм различен? Защо никога не приличах на родителите си? Майка ми… осиновителката… тя беше добра жена, но винаги усещах празнина.

Сълзите ми се стичат по бузите. Протягам ръка към него:
— Прости ми… Моля те…

Той се колебае за миг, после хваща ръката ми. Топла е и силна.

— Не знам дали мога веднага — казва той. — Но искам да опитаме.

В този момент вратата се отваря и Даниела влиза с торба с покупки.
— Мамо, кой е този човек? — пита тя подозрително.

Сърцето ми се свива. Това е моментът на истината.
— Даниела… това е брат ти.

Тя изпуска торбата. Яйцата се чупят на пода.
— Какво?! Как така брат ми? Ти… ти цял живот си ни лъгала!

Стефан влиза след нея и чува последните думи. В стаята настъпва хаос от въпроси, обвинения и сълзи.

— Защо ни го причини? — крещи Даниела.
— Защо никога не ни каза? — добавя Стефан.

Петър стои между тях като чужденец в собствения си дом.

— Моля ви… — прошепвам. — Моля ви, опитайте се да разберете…

Дълго мълчание. После Петър казва:
— Не съм тук да взимам мястото на никого. Просто искам да позная майка си.

Даниела избухва в сълзи и излиза от стаята. Стефан стои до прозореца и гледа навън.

Оставаме тримата — аз, Петър и моето чувство за вина, което ме души вече почти четири десетилетия.

Вечерта всички сме уморени от думи и емоции. Седим около масата на старата покривка с петна от кафе и спомени. Петър разказва за живота си във Варна — как е станал учител по история, как има две деца и жена на име Елена.

— Искаш ли да ги видиш някой ден? — пита той плахо.

Очите ми се пълнят със сълзи:
— Повече от всичко…

В този момент усещам как тежестта започва бавно да се вдига от гърдите ми. Знам, че ни чака дълъг път към прошката и приемането. Но поне вече не сме сами в тишината.

Понякога се питам: Ако можех да върна времето назад, щях ли да направя друг избор? Или съдбата ни винаги е била написана така? Как мислите — заслужава ли една майка прошка след толкова години мълчание?