„Утре си събирате багажа и се изнасяте“ – Историята на една българска майка, която избра себе си

– Утре си събирате багажа и се изнасяте! – гласът ми трепереше, но този път не от страх, а от решителност. Стоях насред хола, стиснала чашата с чай толкова силно, че почти я счупих. Синът ми, Димитър, и жена му, Елица, ме гледаха невярващо. В очите им се четеше смесица от обида и изненада.

– Мамо, какво говориш? – прошепна Димитър. – Къде ще отидем посред нощ?

– Не ме интересува! – прекъснах го. – Половин година търпя скандалите ви, мръсотията, безкрайните ви гости и това, че се държите с мен като с прислужница. Аз съм ти майка, но не съм ви длъжна!

Тишината беше оглушителна. Само тиктакането на стария стенен часовник нарушаваше мрака. В този момент се върнах назад във времето – към деня, в който ги приех у дома. Тогава всичко изглеждаше толкова просто. Димитър беше загубил работата си в автосервиза, а Елица – учителка по английски в местното училище, беше останала без часове заради съкращенията. Хазяйката им ги изгони от квартирата в Люлин и те дойдоха при мен в малкия апартамент в Надежда.

Първите седмици бяха като меден месец. Готвех любимите им ястия – мусака за Димитър, пълнени чушки за Елица. Смеехме се вечер на стари семейни истории. Но после нещата започнаха да се променят. Димитър ставаше все по-нервен, крещеше за най-малкото нещо. Елица се затваряше в стаята и не говореше с никого. Започнаха да канят приятели – шумни компании до късно през нощта. Аз се чувствах като чужденец в собствения си дом.

– Мамо, не можеш да ни изгониш така! – Елица най-накрая проговори. Гласът ѝ беше остър като нож. – Ти си майка! Майките не правят така!

– А децата какво правят? – отвърнах аз с горчивина. – Да гледат как майка им плаче всяка вечер? Да я карат да се чувства ненужна в собствения си дом?

Димитър млъкна. За пръв път видях сълзи в очите му.

– Мамо… аз… не знаех, че ти е толкова тежко.

– Не си знаел? – засмях се през сълзи. – Кога последно ме попита как съм? Кога ми каза „благодаря“, че ти пера дрехите, че ти готвя? Кога ми помогна с нещо?

Той наведе глава. Елица избухна:

– Това е абсурдно! Всички мои приятелки живеят с родителите си! Само ти правиш драми!

– Не ме интересува какво правят другите! – гласът ми беше твърд като камък. – Аз повече няма да живея така.

В този момент осъзнах колко много съм се променила през последните месеци. Винаги съм била силна жена – сама отгледах Димитър след като баща му ни напусна, работих две работи, за да му осигуря всичко. Но сега се чувствах като празна черупка.

Спомних си как преди седмица намерих бележка от съседката леля Пенка: „Моля ви, по-тихо вечер! Не мога да спя от музиката.“ Засрамих се ужасно. Аз винаги съм държала на добрите отношения със съседите. А сега всички ме гледаха накриво.

– Мамо… ще си намерим квартира… само ни дай още малко време… – прошепна Димитър.

– Не! – прекъснах го отново. – Утре сутринта искам да сте си събрали багажа.

Елица тресна вратата на стаята им. Останахме сами с Димитър.

– Прости ми… – каза тихо той.

– Обичам те, Дими… Но трябва да мисля и за себе си. Ако не го направя сега, ще се разболея.

Той кимна и излезе.

Прекарах нощта без да мигна. Слушах как приготвят куфарите си, как шепнат ядосано един на друг. Сутринта апартаментът беше необичайно тих. Когато излязоха с куфарите, Димитър ме прегърна силно.

– Ще се оправим, мамо…

– Знам… И аз ще се оправя.

Затворих вратата след тях и избухнах в плач. Но този път плачех не от болка, а от облекчение.

Седнах до прозореца с чаша чай и гледах как слънцето огрява панелните блокове на Надежда. За първи път от месеци се почувствах жива.

Сега ви питам: Къде е границата между любовта към децата и самоуважението? Колко дълго една майка трябва да жертва себе си заради семейството?