В сянката на брат си: Изповедта на една българска баба

– Защо пак плачеш, Зори? – прошепнах, докато я прегръщах в тъмния ъгъл на кухнята. Беше късно, а дъждът барабанеше по прозорците на панелката в Люлин. Дъщеря ми Емилия отново беше затворила вратата на стаята си, за да се кара на Даниел, а Зорница стоеше сама, стиснала плюшеното си мече.

– Мамо пак каза, че съм досадна… – гласчето ѝ беше едва доловимо, но в него се криеше цялата болка на едно дете, което не разбира защо не е достатъчно обичано.

Сърцето ми се сви. От години гледах как Емилия се върти около Даниел – води го на тренировки по футбол, купува му нови маратонки, хвали го пред всички съседи. А Зори? Тя беше като сянка – тихичка, незабележима, винаги с книга в ръка. Опитвах се да я окуражавам, но усещах как с всяка година тя се затваря все повече в себе си.

– Бабо, защо мама не ме обича като Дани? – попита ме веднъж, докато ѝ сплитах косата.

Какво да ѝ кажа? Че майка ѝ е твърде уморена? Че животът я е пречупил? Или че просто не знае как да обича две деца поравно?

Емилия винаги беше амбициозна. След развода с бащата на децата остана сама и сякаш цялата ѝ енергия се насочи към Даниел. „Той е момче, трябва да стане силен!“ – повтаряше тя. А Зори… Зори беше просто „доброто дете“, което не създава проблеми.

Опитах се да говоря с Емилия. Един следобед, докато пиехме кафе на балкона, ѝ казах:

– Еми, виждаш ли колко е тъжна Зори напоследък?

Тя ме погледна раздразнено:

– Мамо, не се меси! Ти винаги си я глезила. Дани има нужда от мен повече – той е по-малък, по-чувствителен…

– Но и Зори има нужда от теб! – настоях аз.

– Тя е силна. Ще се справи. – отряза ме и разговорът приключи.

Оттогава между нас се появи стена. Виждах как Зори все по-често идва при мен след училище, как търси прегръдката ми, как се усмихва само когато сме двете. Веднъж я чух да шепне на мечето си: „Само баба ме разбира…“

С времето започнах да усещам вина. Дали не съм виновна аз? Може би съм разглезила Емилия като малка и сега тя не знае как да бъде майка? Или просто животът в София я е направил твърде сурова?

Една вечер, докато вечеряхме тримата – аз, Зори и Даниел – той разля супата си и започна да крещи:

– Мамо! Баба ми се кара!

Емилия влетя в кухнята като буря:

– Какво става тук?!

– Нищо, просто го помолих да внимава… – опитах се да обясня.

– Не му викай! Той е още малък! – изсъска тя към мен и хвърли леден поглед към Зори.

Зорница наведе глава и тихо прошепна:

– Аз ще изчистя…

Тогава разбрах – това не е просто временна фаза. Това е модел. Модел на пренебрежение и болка.

Започнах да търся информация – четох статии за фаворизирането на деца, говорих с психолог от училището на Зори. Всички ми казаха едно: „Ако детето не получава любов у дома, ще я търси другаде или ще се затвори в себе си завинаги.“

Една сутрин Зори дойде при мен със сълзи в очите:

– Бабо, може ли да живея при теб? Моля те…

Светът ми се срина. Как да взема такова решение? Да отнема дете от майка му? Но ако не го направя, няма ли да изгубя внучката си завинаги?

Опитах още веднъж да говоря с Емилия:

– Еми, Зори страда. Моля те, обърни ѝ внимание!

Този път тя избухна:

– Ако толкова много ти пука за нея, вземи я при себе си! Аз не мога повече!

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Не очаквах такава студенина. Седях цяла нощ и плаках. Спомнях си как държах Емилия като бебе, как ѝ пеех приспивни песни… Кога се превърнахме в тези хора?

На следващия ден взех решение. Отидох при социалните служби и попитах как мога законно да стана настойник на внучката си. Процедурата беше сложна и болезнена – трябваше да докажа, че майката не полага достатъчно грижи.

Месеци наред живяхме в напрежение. Емилия ми се сърдеше, съседите шушукаха зад гърба ми. Но Зори започна да се усмихва отново. Записа се на уроци по рисуване, намери приятели в квартала.

Понякога вечер стоим двете на балкона и гледаме светлините на София. Тя ме прегръща и казва:

– Бабо, благодаря ти, че ме спаси.

А аз се питам: Дали постъпих правилно? Дали имам право да разделям майка и дете? Или понякога любовта изисква най-трудните решения?

Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място?