В сянката на миналото: Когато синът ми избра нея пред мен

– Не мога повече, мамо! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на кухнята, стиснал юмруци, сякаш се бореше със себе си. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. В този момент разбрах, че нещо в нашето семейство се беше счупило безвъзвратно.

Петър беше моят единствен син. След развода му с Мария преди три години, домът ни се изпълни с тишина и недоизказани думи. Той се върна при мен в малкия ни апартамент в Люлин, където всичко му беше познато – миризмата на кафе сутрин, старият стенен часовник, който отмерваше времето на нашите разговори и мълчания. Опитвах се да бъда до него, да го подкрепям, но усещах как с всеки изминал ден той се отдалечаваше все повече.

– Петре, моля те, не се затваряй в себе си – прошепнах аз, докато слагах чаша чай пред него. – Знам, че ти е тежко, но аз съм тук. Винаги ще бъда тук.

Той само поклати глава и избяга в стаята си. Вечерите ни минаваха в мълчание – аз плетях на дивана, а той гледаше втренчено телевизора или се взираше през прозореца към светлините на града. Понякога дочувах как говори по телефона с някого, гласът му ставаше по-мек, по-топъл. Започнах да подозирам.

Една вечер го чух да казва: „Мария, не знам дали мога пак… Но ми липсваш.“ Сърцето ми се сви. Тази жена беше разбила сина ми – изневерила му беше с колега от работата си в една счетоводна фирма в центъра. След развода Петър се срина – напусна работа, затвори се вкъщи, отказа да вижда приятели. Аз бях тази, която го крепеше. А сега той отново мислеше за нея?

– Петре – започнах внимателно на следващия ден, докато закусвахме. – Говориш ли още с Мария?

Той ме изгледа остро.

– Това не е твоя работа.

– Аз съм ти майка! Гледах те как страдаш заради нея! Как можеш да й простиш толкова лесно?

– Не е лесно! – извика той. – Но ти не разбираш! Само тя ме кара да се чувствам жив!

В този момент усетих как между нас зейва пропаст. Опитах се да го прегърна, но той се дръпна.

– Моля те, остави ме! – каза тихо и излезе от апартамента.

Дни наред не се прибираше. Телефонът му беше изключен. Приятелите му не знаеха къде е. Аз обикалях квартала като обезумяла – питах съседите, звънях на Мария (тя не ми вдигаше), молех се всяка вечер пред иконата на Света Богородица да ми го върне жив и здрав.

Една неделя вечер той се появи на вратата – отслабнал, брадясал, с празен поглед.

– Върнах се при Мария – каза тихо. – Ще живея при нея.

– Петре… – прошепнах аз. – Защо? Какво ти даде тя, което аз не можах?

– Мамо… ти си ми майка. Но аз имам нужда от любов… от шанс да започна отначало.

Сълзите ми потекоха по бузите. Опитах се да го спра, но той вече беше решил. Събра багажа си мълчаливо. Не ме прегърна за сбогом.

Минаха месеци. Петър почти не ми се обаждаше. На Коледа изпрати кратко съобщение: „Весели празници.“ На рождения ми ден получих картичка без подпис. Съседките ме гледаха със съжаление: „Голямо момче стана Петър… Ама майките винаги оставаме сами.“

Всяка вечер седях до прозореца и гледах към светлините на София. Питах се къде сбърках като майка. Дали трябваше да го спра по-настойчиво? Или да го пусна по-рано? Дали любовта ми го задушаваше?

Една вечер Мария ми позвъни неочаквано.

– Госпожо Иванова… Петър е добре. Просто има нужда от време. Не иска да говори с никого.

– Моля те… кажи му, че го обичам – прошепнах аз.

– Ще му кажа.

Затворих телефона с усещането за празнота. Животът ми сякаш спря. Останах сама със спомените за малкото момче с руси къдрици, което тичаше по алеите на Южния парк и ме викаше: „Мамо, виж ме!“

Сега само тишината ми отговаряше.

Понякога си мисля: дали някога ще ми прости? Дали ще разбере колко много го обичам? Или ще останем завинаги чужди един за друг?

Кажете ми… Кога една майка трябва да пусне детето си? И има ли прошка за онези грешки, които правим от любов?