В сянката на свекървата: Историята на една разбита мечта

– Не мога да дойда с теб, Мария. Оставам тук. – Гласът на Петър беше тих, почти виновен, но думите му се врязаха в мен като нож. Стояхме в коридора, куфарите ми вече подредени до вратата, а сърцето ми биеше лудо. Не можех да повярвам, че това се случва – не и след всичко, което преживяхме заедно.

– Какво значи това? – прошепнах, сякаш ако говоря по-тихо, няма да е истина.

– Мама… тя не може да остане сама. Не е готова. Аз… не мога да я оставя. – Петър не ме погледна в очите. Пръстите му нервно играеха с ципа на якето.

– А аз? Аз не съм ли важна? – Гласът ми трепереше. В този момент осъзнах, че цялата ми борба през последните години е била напразна.

Свекърва ми, госпожа Станка, винаги беше между нас. От първия ден на брака ни тя намираше начин да се намеси – дали ще е с „приятелски“ съвети за готвене, или с критики за начина, по който подреждам дома ни. Петър винаги казваше: „Тя е сама, трябва да ѝ помагаме.“ Аз се опитвах да разбера, да приема, но с времето усещах как се задушавам.

Преди месец получих предложение за работа в София – възможност, за която мечтаех от години. Петър обеща, че ще дойде с мен. Започнахме да търсим апартамент, планирахме бъдещето си. Но колкото повече наближаваше денят на преместването, толкова по-студен ставаше той. Вечерите минаваха в мълчание, а аз усещах как между нас се издига невидима стена.

В онази вечер, когато трябваше да тръгнем, всичко рухна. Петър избра майка си пред мен. Останах сама в празния апартамент на свекърва ми, с куфарите и разбитото си сърце.

На следващия ден се върнах при родителите си в Пловдив. Майка ме прегърна силно и не каза нищо – само ме държеше дълго, докато плачех на рамото ѝ. Баща ми мълчаливо ми направи чай и седна до мен на дивана. В онзи момент осъзнах колко много съм се променила – от силната и независима Мария бях станала жена, която се страхува да вземе решение без одобрението на другите.

Дните минаваха бавно. Петър не се обади нито веднъж. Само веднъж получих съобщение от свекърва ми: „Надявам се да си добре. Петър има нужда от време.“ Не знаех дали да се смея или да плача.

Започнах новата работа в София сама. Всяка сутрин гледах двойките по улиците и се питах къде сбърках. Колегите ми бяха мили, но усещах как нося сянката на провала със себе си навсякъде. Вечерите прекарвах в малкия апартамент под наем, гледайки снимки от миналото – нашата сватба в Родопите, първата ни Коледа заедно, усмивките ни пред морето във Варна.

Една вечер телефонът звънна – беше Петър.

– Мария… Можем ли да поговорим?

Сърцето ми подскочи. Чаках този момент толкова дълго, но когато чух гласа му, усетих само болка.

– За какво? – попитах студено.

– Не знам какво да правя… Мама не е добре. Аз… чувствам се изгубен.

– А аз? Аз не съм ли изгубена? – Гласът ми беше остър като бръснач.

– Знам… Съжалявам. Просто… не мога да я оставя сама.

– А мен можеш ли?

Настъпи дълго мълчание. После той затвори.

Седях дълго в тъмното и се чудех как стигнахме дотук. Дали любовта ни беше истинска? Или винаги съм била само гостенка в живота му – временно удобство между него и майка му?

Срещнах приятелката си Даниела на кафе след няколко дни. Тя ме гледаше със съчувствие:

– Мария, ти заслужаваш повече. Не можеш цял живот да живееш в сянката на свекърва си.

– А ако никога не изляза оттам? Ако винаги остана „жената след майката“?

– Това зависи от теб – каза тя твърдо. – Ти избираш дали ще бъдеш нечия сянка или ще излезеш на светло.

Думите ѝ ме разтърсиха. Започнах да ходя на психолог и малко по малко започнах да връщам себе си. Записах се на курс по рисуване – нещо, което винаги съм искала да опитам. Започнах да излизам повече, да се срещам с нови хора.

Петър понякога пишеше кратки съобщения: „Как си?“ или „Липсваш ми.“ Но вече не чувствах болката така силно. Понякога си мисля дали някога ще можем пак да бъдем заедно – но този път като равни, без сенки между нас.

Сега стоя до прозореца на малкия си апартамент и гледам светлините на града. Знам, че пътят напред ще е труден и самотен понякога. Но вече не се страхувам от сянката на свекърва си – защото знам коя съм и какво заслужавам.

Питам се: Колко жени още живеят така – между любовта към мъжа си и невидимата стена на свекървата? И кога ще намерим сили да изберем себе си?