„Върнах се от гурбет, а вкъщи ме чакаше неочаквана истина“

– Петре, кога ще се върнеш най-после? – гласът на жена ми, Мария, трепереше по телефона. Беше късен октомврийски следобед, а аз стоях в студената стая на общежитието в Мюнхен, стиснал слушалката така, сякаш можех да я прегърна през нея.

– Още малко, Мария. Още два месеца. Обещах на шефа, че ще остана до края на годината. Трябва да съберем пари за ремонта и за училището на Деси. – Гласът ми прозвуча по-уверено, отколкото се чувствах.

– Деси пак пита за теб. А и парите свършват… – прошепна тя.

Затворих очи. Вече шести месец работех по 12 часа на ден на строежа в Германия. Ръцете ми бяха напукани, гърбът – схванат, а сърцето – празно. Всяка вечер броях дните до завръщането си в България. Мечтаех за домашната супа на Мария, за смеха на Деси и за мириса на нашия панелен апартамент в Люлин.

Когато най-сетне се прибрах, беше тъмно. Вратата отвори Деси – пораснала, с нови дрехи и телефон в ръка.

– Тате! – хвърли се към мен и ме прегърна силно.

Мария стоеше зад нея, усмихната, но с някаква сянка в очите.

– Добре дошъл у дома – каза тихо.

Първата вечер мина в разкази и смях. Но още на следващия ден забелязах нещо странно. В хола имаше нов телевизор. Деси имаше скъп телефон. В кухнята – нови уреди. А в банята – козметика, каквато не бях виждал дори по рекламите.

– Мария, откъде са тези неща? – попитах я вечерта.

Тя замълча за миг.

– Ами… взехме ги на изплащане. Исках да направя дома по-хубав за теб и за Деси.

– На изплащане? С какви пари ще ги плащаме? Аз цяла година работя като вол, а ти… – гласът ми трепереше от гняв и обида.

– Не преувеличавай! И аз работя! В магазина ме повишиха, взимам повече! – отвърна тя остро.

– Колко повече? Знаеш ли колко струва всичко това? А ако остана без работа? Ако пак трябва да замина?

– Петре, писна ми да живеем като бедняци! Искам детето ни да има хубави неща! Искам и аз поне веднъж да се почувствам жена, а не само домакиня и майка!

Думите ѝ ме удариха като шамар. Замълчах. През нощта не можах да заспя. В главата ми се въртяха сметки, лихви, разходи… и един въпрос: кога спряхме да говорим един с друг?

Следващите дни напрежението растеше. Деси усещаше всичко и се затвори в стаята си. Аз започнах да търся работа тук, но навсякъде ми казваха: „Ще ви се обадим“. Парите от Германия свършваха бързо – изплащанията ни задушаваха.

Една вечер чух Мария да говори по телефона:

– Не мога повече така… Той само се кара… Не знам дали има смисъл…

Сърцето ми се сви. На сутринта я попитах:

– Има ли друг?

Тя ме погледна дълго:

– Не, Петре. Но има празнота между нас. Не знам как да я запълним.

Излязох навън и седнах на пейката пред блока. Старият съсед бай Иван дойде при мен.

– Какво става, момче?

Разказах му всичко. Той поклати глава:

– Знаеш ли, Петре, парите идват и си отиват. Но ако загубиш доверието у дома – трудно се връща.

Върнах се вкъщи решен да говоря с Мария открито. Седнахме тримата с Деси на масата.

– Знам, че не сме богати. Знам и че всички искаме повече. Но ако не сме заедно, нищо няма смисъл. Предлагам да направим план – всички разходи на масата, всички мечти също. Да решим заедно какво можем и какво не можем да си позволим.

Мария заплака тихо. Деси също се разплака и ни прегърна.

От този ден започнахме да говорим повече. Не беше лесно – имаше още спорове, още сълзи. Но поне вече бяхме екип.

Сега често се питам: струваше ли си всичко това? Ако можех да върна времето назад, щях ли пак да замина? Или щях да избера семейството пред парите?

А вие как бихте постъпили? Пари или доверие – кое е по-важно за едно българско семейство днес?