„Върнах се вкъщи, а той каза: Искам развод” – Тогава си спомних думите на майка ми

– Искам развод, Мария. – Гласът му беше хладен като зимен вятър. Не ме погледна в очите, докато го изричаше. Стоях в коридора с чантата си от магазина, още не бях свалила якето. Чувах как сърцето ми бие в ушите ми, а думите му се врязваха в мен като нож.

– Какво? – прошепнах. – Димитър, какво говориш?

Той въздъхна тежко, сякаш му беше омръзнало да обяснява нещо очевидно на дете.

– Не мога повече. Не съм щастлив. Искам да си тръгна.

В този момент времето спря. Всичко, което бяхме градили шестнадесет години – домът ни в Люлин, малката ни дъщеря Елица, спомените от първите ни години заедно, вечерите с приятели, съвместните ни почивки на морето – всичко това се разпадна като къща от карти. Не можех да дишам. Чувствах се като удавник, който се опитва да изплува на повърхността.

– Има ли друга? – попитах тихо, макар че вече знаех отговора. През последните месеци той беше станал чужд. Вечер се прибираше късно, избягваше да говори с мен, а когато го правеше, беше само за да се караме за глупости – кой е забравил да купи хляб, защо пак не съм изчистила банята.

– Това няма значение – отвърна той и най-накрая ме погледна. Очите му бяха празни. – Просто искам да приключим.

В този момент си спомних думите на майка ми: „Никога не се отказвай от себе си, дори когато всички други се обърнат срещу теб.” Тя ги беше изрекла преди години, когато баща ми си тръгна от нас. Тогава бях на десет и не разбирах защо светът ми се разпада. Сега разбирах прекалено добре.

Оставих чантата на пода и седнах на стълбите. Ръцете ми трепереха.

– А Елица? Помисли ли за нея? – попитах го с отчаяние.

Той сви рамене.

– Ще говорим с нея. Ще се разберем като възрастни хора.

В този момент вратата на стаята й се отвори и тя надникна навън.

– Мамо? Тате? Какво става?

Погледнах я – моето малко момиче с големите кафяви очи и коса на опашка. Усмивката й угасна, когато видя лицата ни.

– Нищо, слънце – казах с пресипнал глас. – Просто говорим.

Димитър се обърна към мен:

– Ще остана при майка ми тази вечер. Утре ще поговорим спокойно.

Излезе без да каже повече. Чух как вратата хлопна и тишината ме удари като шамар.

Елица дойде при мен и ме прегърна.

– Мамо, ще се оправи ли всичко?

Не знаех какво да й кажа. Не знаех как да я защитя от болката, която вече усещаше. Прегърнах я силно и заплаках. Не помня колко време седяхме така.

На следващия ден Димитър дойде рано сутринта. Беше донесъл кафе и кифли – сякаш това можеше да заличи всичко.

– Трябва да поговорим – каза той делово. – Ще подам молба за развод. Ще ти оставя апартамента и ще плащам издръжка за Елица.

– Това ли е всичко? – попитах го с горчивина. – Шестнадесет години и ти просто си тръгваш?

Той не отговори. Погледна ме със съжаление и каза:

– Не мога повече да живея така. Съжалявам.

Отиде при Елица и я прегърна. Тя стоеше като статуя, без да го погледне.

След като той си тръгна, майка ми дойде при нас. Донесе домашен кекс и чай от липа – нейният начин да лекува рани.

– Знам какво чувстваш – каза тя тихо, докато седяхме на балкона. – Но ти си силна, Мария. Ще минеш през това.

– Как? Как да продължа? Всичко е празно без него…

Тя ме хвана за ръката:

– Имаш себе си и имаш Елица. Не позволявай болката да те пречупи. Помниш ли какво ти казвах винаги?

Кимнах през сълзи.

– Никога не се отказвай от себе си…

Дните минаваха бавно. Ходех на работа в счетоводната кантора в центъра, но всичко ми изглеждаше безсмислено. Колежките ме гледаха със съчувствие, но никой не смееше да пита как съм наистина. Вечерите прекарвах с Елица пред телевизора или разхождайки се из квартала. Понякога тя плачеше нощем и аз лягах до нея, за да я успокоя.

Една вечер тя ме попита:

– Мамо, ти обичаш ли още тате?

Замислих се дълго преди да отговоря:

– Обичах го много… Но понякога хората се променят и любовта си отива. Това не е твоя вина.

Тя кимна и ме прегърна силно.

Минаха месеци преди да започна да усещам себе си отново. Започнах да излизам с приятелки – Маргарита и Светла ме дърпаха по кафенета и изложби, опитваха се да ме разсмеят. Постепенно започнах да усещам вкуса на живота без Димитър – понякога горчив, понякога сладък.

Един ден срещнах Димитър случайно пред блока. Беше с новата си приятелка – млада жена с руса коса и яркочервено червило. Поздравих ги учтиво и продължих напред с високо вдигната глава.

Вечерта седнах на балкона с чаша чай и си спомних думите на майка ми. Погледнах към спящата Елица и разбрах: животът продължава, независимо колко боли понякога.

Понякога се питам: Кога човек трябва да се бори за любовта си и кога трябва да пусне другия да си тръгне? Може ли една жена сама да бъде достатъчно силна за себе си и за детето си? Какво мислите вие?