Вечерята, която промени всичко: Историята на едно българско семейство

— Стига сте се карали! — гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Стоях права до масата, с ръце, стиснати в юмруци, а децата ми — Петър и Мария — се гледаха намръщено. Беше обикновена сряда, но във въздуха витаеше нещо тежко, нещо, което не можех да назова.

Петър бутна чинията си напред:
— Винаги ѝ даваш на нея повече! — изсъска той към мен, а Мария се разплака.

— Не е вярно! — отвърнах автоматично, но знаех, че не съм права. Откакто баща им си тръгна преди две години, се опитвах да компенсирам липсата му с дребни жестове. Може би наистина понякога угаждах повече на Мария — тя беше по-малка, по-уязвима. Но Петър беше само на петнайсет. И той имаше нужда от мен.

— Мамо, защо винаги трябва да се караме? — прошепна Мария през сълзи.

Погледнах я и усетих как гърлото ми се свива. Не знаех какво да кажа. Всяка вечер беше така — умората от работата в супермаркета, сметките, които не стигаха, самотата… Всичко се струпваше върху мен като лавина.

— Защото никой не слуша! — избухна Петър и стана рязко от масата. Столът изскърца по плочките.

— Върни се! — извиках след него, но той вече беше затръшнал вратата на стаята си.

Останах сама с Мария. Тя бършеше сълзите си с ръкавчето на пуловера.

— Мамо, ще се оправим ли някога? — попита тя тихо.

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я и усетих колко е крехка. Толкова много исках да ги защитя от всичко лошо, но сякаш колкото повече се стараех, толкова повече ги наранявах.

Тази вечер беше началото на края. На следващия ден Петър не се прибра след училище. Обадиха ми се от полицията чак в полунощ — намерили го в парка с компания, пиещи евтина ракия. Беше пребит. Когато го видях в болницата, лицето му беше подуто, а очите му — празни.

— Защо го направи? — попитах го през сълзи.

Той само сви рамене:
— Все тая е… Никой не ме чува тук.

Вината ме прониза като нож. Върнахме се у дома, но нищо вече не беше същото. Мария започна да заеква от стреса. Аз не спях нощем — слушах как децата ми плачат в тъмното и се чудех къде сбърках.

Майка ми звънна една вечер:
— Деси, трябва да говориш с тях! Не може така! Ти си майка им!

— Знам! — изкрещях в слушалката. — Но не мога повече! Не мога сама!

Тя замълча за миг:
— Помоли за помощ… Не е срамно.

Но аз не можех. Бях свикнала да нося всичко сама — като истинска българка. Да стискам зъби и да не показвам слабост. Но тази сила ме убиваше бавно отвътре.

Една сутрин намерих бележка под възглавницата на Петър: „Мамо, прости ми.“

Сърцето ми спря за секунда. Изтичах до стаята му — леглото беше празно. Паникьосана звъннах на приятелите му, на училището… Никой не знаеше къде е.

Часове по-късно го намериха край жп линията извън града. Слава Богу, жив беше — просто искаше да избяга от всичко. От мен.

След този ден започнахме терапия. Семейна терапия — нещо, което никога не бих признала пред съседките си от блока. Срамувах се. Но нямах избор.

Петър мълчеше дълго време на сесиите. Мария рисуваше тъжни картинки. Аз плаках за първи път пред чужд човек.

— Защо мислите, че трябва да сте перфектна майка? — попита ме психоложката веднъж.

Не знаех какво да отговоря. Може би защото така са ме учили? Че жената трябва да издържа всичко? Че децата са смисълът на живота?

Минаха месеци. Научихме се да говорим един с друг без крясъци. Да слушаме болката на другия. Но белезите останаха.

Сега вечеряме заедно всяка вечер. Понякога е тихо, понякога се смеем. Но всеки от нас носи своята вина и болка.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на българското семейство — да мълчи за болката си до деня, в който тя избухне?

Кажете ми… Вие какво бихте направили на мое място?