Винаги ли бях лошата свекърва? – Изповедта на една отхвърлена майка

– Не, Мария, не мога да взема децата тази вечер. – Гласът ми трепереше, докато държах телефона. Чувах как дъщеря ми по закон, жената на сина ми, въздиша от другата страна. – Моля те, Катя, имам спешна смяна в болницата. Няма кой друг.

Замълчах. В главата ми се завъртяха всички онези вечери, в които съм стояла сама в хола, докато снимките на внучките ми прашасваха по рафтовете. Никой не ме канеше на рождени дни, на празници, дори на обикновена неделна разходка в парка. Бях станала невидима за тях, сякаш съществуването ми ги притесняваше.

– Добре – казах най-накрая. – Ще дойда.

Затворих телефона и се загледах в огледалото. Косата ми беше посивяла, лицето ми – набраздено от години тревоги и самота. Кога станах тази жена? Кога се превърнах в „лошата свекърва“, от която всички бягат?

Преди десет години, когато синът ми Георги доведе Мария у дома, сърцето ми се изпълни с надежда. Мечтаех за голямо семейство, за смях и топлина. Но още от самото начало усещах дистанцията. Мария беше учтива, но хладна. Не искаше съвети за нищо – нито за готвене, нито за децата. Когато се роди първата им дъщеря, Лили, предложих да помагам. „Благодаря, Катя, ще се справим сами“, каза тя с усмивка, която не стигаше до очите ѝ.

Георги рядко ми се обаждаше. Виждах го само по празници – и то за кратко. Винаги бързаха някъде другаде. Понякога чувах как Мария му шепне: „Не казвай на майка ти за нашите планове, ще поиска да дойде.“ Болеше ме, но преглъщах. Казвах си: „Може би така е по-добре за тях.“

С времето се отчуждихме напълно. Внучките ми ме познаваха само като „баба Катя от снимките“. На рождения ден на Лили миналата година не бях поканена. Разбрах от съседката, че са празнували в детски клуб с много гости. Седях сама вкъщи и гледах през прозореца как дъждът барабани по стъклото.

Сега Мария имаше нужда от мен. Беше започнала нова работа като медицинска сестра и смените ѝ бяха тежки. Георги работеше до късно в офиса. Нямаше кой да гледа децата.

Вечерта пристигнах в апартамента им с торба сладкиши и книжки за момичетата. Лили и малката Ани ме посрещнаха плахо.

– Здравейте, момичета! – усмихнах се колкото можех по-широко.

– Мамо, баба Катя е тук – извика Лили.

Мария излезе от кухнята с уморено лице.

– Благодаря ти, Катя. Знам, че не беше лесно да те помоля.

– Децата са ми радост – отвърнах тихо.

Докато Мария се приготвяше да излезе, Лили ме попита:

– Бабо, защо не идваш по-често?

Сърцето ми се сви.

– Защото понякога възрастните забравят какво е важно – прошепнах и я прегърнах.

През следващите часове се опитвах да бъда най-добрата баба – четох приказки, играхме на „Не се сърди човече“, направихме кекс. Децата се смяха и ме гледаха с онези големи очи, които толкова приличаха на Георги като малък.

Когато Мария се върна късно вечерта, седна до мен на дивана.

– Катя… знам, че не сме ти давали много възможности да бъдеш част от живота ни. Може би съм била твърде предпазлива… или твърде горда.

Погледнах я внимателно. За първи път видях уязвимост в очите ѝ.

– И аз имам вина – казах тихо. – Може би трябваше да настоявам повече… или просто да кажа колко много ви обичам.

Мария избърса сълза от бузата си.

– Можем ли да започнем отначало?

Замислих се колко години бяхме изгубили в недомлъвки и страхове. Колко празници бях прекарала сама… и колко още можехме да имаме заедно.

– Да опитаме – прошепнах.

На тръгване Лили ме прегърна силно:

– Бабо Катя, ще дойдеш ли пак?

– Ще дойда, мила моя – обещах ѝ.

Вървях към дома си през нощта и мислех: Колко лесно е да изгубиш семейството си… и колко трудно е да го върнеш обратно. Дали някога ще мога да простя напълно? Дали ще получа прошка? А вие… бихте ли дали втори шанс на своето семейство?