Вместо да поеме отговорност за детето си, той потърси помощ от майка си: Историята на една българска майка

– Не мога повече, Грета! Не издържам! – изкрещя Петър, докато хвърляше ключовете на масата. Беше два през нощта, а аз люлеех малкия Даниел, който плачеше вече трети час. Сълзите ми се стичаха по бузите, но ги избърсах бързо – не исках да покажа слабост.

– Моля те, само го дръж за малко, трябва да отида до тоалетната – прошепнах с отчаяние.

Петър ме изгледа с празен поглед. – Утре съм на работа. Не мога да не спя цяла нощ заради това дете. Майка ми ще дойде сутринта, тя ще ти помогне. Аз… аз не мога.

Това „това дете“ ме прониза като нож. Даниел беше нашият син. Нашата отговорност. А аз се чувствах напълно сама в тази битка.

Преди да забременея, вярвах, че Петър ще бъде до мен във всичко. Бяхме заедно от университета – той учеше инженерство в Техническия, аз – педагогика в Софийския. Мечтаехме за дом, семейство, спокойствие. Когато разбрах, че съм бременна, той се усмихна и каза: „Ще се справим.“

Но след раждането всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно, а когато беше вкъщи, сякаш присъстваше само физически. Даниел плачеше често – колики, никнене на зъби… Аз не спях с дни. Майка ми живееше в Пловдив и нямаше как да дойде често. Единствената помощ беше свекърва ми – леля Мария.

– Грета, ти си млада, ще се справиш! – казваше тя с усмивка, докато ми взимаше бебето от ръцете и го носеше в другата стая. – Петър трябва да си почине, работи тежко момчето.

Понякога имах чувството, че съм излишна в собствения си дом. Леля Мария подреждаше кухнята по свой вкус, сменяше завесите, дори веднъж изхвърли любимата ми чаша с думите: „Счупена е.“

Една вечер седях на балкона и пушех цигара – първата от години. Сълзите ми капеха върху коленете. Звъннах на най-добрата си приятелка – Ива.

– Иве, не издържам… Чувствам се като чужда в собствения си живот. Петър не ми помага изобщо. Всичко е на мен или на майка му.

Ива въздъхна тежко:
– Грета, знаеш ли… може би ти си виновна. Винаги си искала да си силната, да не го натоварваш с проблемите си. Може би той просто е свикнал така.

Тези думи ме удариха като шамар. Аз ли бях виновна? Че съм искала да му спестя трудностите? Че съм се опитвала да бъда перфектната жена?

На следващия ден Петър дойде при мен с предложение:
– Мама може да вземе Даниел при нея за няколко дни. Да си починеш малко.

– Не искам да го давам! Той е нашият син! – извиках през сълзи.

– Грета, ти не се справяш! Плачеш постоянно, нервна си… Мама ще помогне.

Седнах на пода и прегърнах Даниел силно до гърдите си. Не исках да го пусна никъде. Но бях толкова уморена…

В следващите седмици леля Мария започна все по-често да взима Даниел при себе си. Петър изглеждаше облекчен. Аз се чувствах празна.

Една вечер чух как Петър говори по телефона:
– Мамо, благодаря ти! Ако не беше ти, не знам как щяхме да се оправим с Грета… Тя просто не е като теб.

Сърцето ми се сви. Не бях като нея – не можех да бъда всичко за всички.

Започнах да търся подкрепа в интернет групи за майки. Там намерих жени със същите болки и страхове като моите. Писах им:
– Как се справяте с липсата на подкрепа? Какво правите, когато партньорът ви не участва?

Отговорите бяха различни: някои се примиряваха, други се бореха за промяна, трети напускаха.

Една вечер Ива дойде у нас с бутилка вино.
– Грета, трябва да говориш с Петър открито. Не можеш цял живот да носиш всичко сама.

Седнахме тримата на масата. Даниел спеше в другата стая.
– Петре – започнах с треперещ глас – чувствам се сама. Имам нужда от теб като баща на нашето дете, не само като човек, който носи пари вкъщи.

Той ме погледна уморено:
– Не знам какво искаш от мен… Аз така съм научен – мъжът работи, жената гледа децата. Мама винаги е правила всичко у дома.

– Но аз не съм майка ти! Аз съм твоята жена! И имам нужда от теб!

Той замълча дълго. После стана и излезе от стаята.

В този момент разбрах: ако искам промяна, трябва първо аз да я започна. Започнах да настоявам за своето място като майка и партньор. Записах се на консултации с психолог. Започнах да говоря открито за болката си пред Петър и пред леля Мария.

Промяната беше бавна и трудна. Но малко по малко Петър започна да прекарва повече време с Даниел – първо по един час вечер, после повече през уикендите. Леля Мария прие новата ми роля с недоволство, но постепенно се отдръпна.

Днес Даниел е на две години и вече усещам топлината на семейството ни – макар и различно от мечтите ми.

Понякога се питам: Кога ще спрем да очакваме жената да носи всичко сама? Кога ще разберем, че семейството е отбор? Какво мислите вие?