Вместо съпруга и новородени – само бележка: Историята на един разпаднал се дом

„Мартине, не мога повече. Отивам си. Не ме търси.“

Това беше всичко, което намерих на леглото в болничната стая, където трябваше да ме чакат жена ми Зорница и нашите новородени близнаци. Бележката беше написана с нейния почерк – треперещ, но решителен. В този момент светът ми се срина. Не знаех дали да викам, да плача или просто да седна на пода и да се предам на празнотата.

Майка ми стоеше до мен, стиснала устни, сякаш очакваше точно това. „Казах ти, че тази жена не е за теб, Мартине. Виждаш ли сега? Остави те с две деца! Каква майка е това?“

Погледнах я с омраза, която никога не бях изпитвал към нея. „Мамо, спри! Не разбираш ли, че ти си част от проблема?“

Тя се дръпна назад, обидена. „Аз само искам най-доброто за теб. Тя никога не ме уважаваше.“

В този момент си спомних всички онези малки моменти през последните години – как майка ми идваше без покана у дома, как критикуваше начина, по който Зорница готви или гледа децата, още преди да се родят. Как винаги настояваше да взимаме решенията заедно с нея, сякаш бях още дете. А аз… аз никога не намерих сили да ѝ кажа да спре.

Зорница беше търпелива. Поне така си мислех. Тя рядко повишаваше тон, но очите ѝ ставаха все по-уморени с всяка следваща кавга между мен и майка ми. Вечерите ни се превърнаха в мълчание. Понякога я чувах да плаче в банята, но когато я питах какво има, тя само казваше: „Нищо, просто съм уморена.“

Сега разбирах – уморена беше от мен, от майка ми, от цялата тази битка за място в собствения си дом.

Върнах се вкъщи сам. Апартаментът беше тих и студен. Бебешките креватчета стояха празни, а дрехите на Зорница ги нямаше. Само една нейна чаша за кафе беше останала на масата – с червило по ръба.

Телефонът ми звъня няколко пъти – майка ми настояваше да се прибера у тях с децата, но аз нямах сили да ѝ обяснявам, че децата ги няма. Че жена ми ги е взела и е изчезнала.

На следващия ден отидох при свекървата си – майката на Зорница. Тя ме посрещна със студен поглед.

– Къде са? – попитах отчаяно.
– Не знам – отвърна тя. – Но ако знаех, пак нямаше да ти кажа.
– Моля те… Аз… Аз съм баща им!
– Баща? Къде беше ти, когато Зори плачеше всяка вечер? Когато майка ти я унижаваше пред теб? Когато тя се чувстваше сама в собствения си дом?

Не можах да отговоря. Само стоях там и усещах как гърлото ми се стяга.

Дните минаваха като в мъгла. Опитвах се да работя, но мислите ми бяха само при тях. Писах съобщения на Зорница – молех я да се върне, обещавах ѝ всичко: че ще говоря с майка ми, че ще ѝ дам пространство, че ще бъда по-добър съпруг и баща. Отговор не получих.

Една вечер майка ми дойде у дома без предупреждение.
– Мартине, трябва да спреш да я гониш. Ще намериш по-добра жена. Аз ще ти помагам с децата.
– Мамо! – извиках толкова силно, че тя подскочи. – Не разбираш ли? Ти ги прогони! Ти! Ако не беше твоето постоянно месене…
– Аз съм ти майка! – разплака се тя. – Всичко правя за теб!
– А аз останах сам! Това ли искаше?

Тя избяга от апартамента със сълзи на очи. За първи път в живота си я видях слаба и объркана.

Седмици наред търсих Зорница – звънях на приятелки, писах във Facebook, дори ходих по детските градини в квартала с надеждата да ги видя. Нищо.

Една сутрин получих писмо по пощата. Почеркът ѝ беше същият като на бележката в болницата:

„Мартине,
Не го правя от злоба или отмъщение. Просто повече не мога да живея в сянката на майка ти и твоето мълчание. Обичам те, но трябваше да избера себе си и децата ни. Моля те, не ме търси повече.“

Седях с писмото в ръце и усещах как всичко вътре в мен се разпада. Можех ли да направя нещо различно? Защо позволих на майка ми да управлява живота ни? Защо не защитих жената си?

Минаха месеци. Майка ми спря да идва толкова често. Аз започнах да ходя на работа само за да не мисля толкова много. Вечерите прекарвах сам пред телевизора или гледайки снимки на близнаците в телефона си – единствените снимки, които имах от първите им дни.

Понякога си представям как Зорница ги води в парка или как им чете приказки преди лягане. Дали ме помнят? Дали някога ще поискат да ме видят?

Сега разбирам колко е лесно човек да загуби всичко заради страх или слабост. Колко е трудно после да простиш на себе си.

Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли постъпили различно? Колко струва едно семейство – и кой има право да го руши?